Павлина Желева, Берлин

специално за 19 минути и СЛАВА

Когато сe казваш Даг Йохан Хаугеруд и си обичан в родната си Норвегия, защото те ценят като един от любопитните писатели, филмови режисьори и интелектуални интерпретатори на „чувствителни“ теми; когато в рамките на една година си направил три филма („Секс“, „Любов“ и „Мечти“); когато миналата година първият е бил в Берлин, за да го види публиката на паралелната програма „Панорама“, вторият - в официалния конкурс на Венеция, а третият - отново в Берлин, но вече, за да спечели „Златна мечка“, това си е успех, при това сериозен !

И в трите части на тематичната трилогия на Даг Йохан Хаугеруд, засягащи интимни пластове на човешката (социална) природа не се показва нищо, но се изказва много. Героите се срещат случайно, за да си споделят интимни преживявания, за които не знаят, какво да мислят. Отговори няма, важно е „скритата информация“ да излезе и да бъде чута от някой друг.

В „Мечти“ 16-годишна ученичка се влюбва в учителката си по френски език и записва всяко свое преживяване в личен дневник. Учителката е почти наясно със ситуацията, но не прави нищо, за да я прекрати. Двете започват да прекарат време заедно като плетат пуловери в различни цветове и формати. Преломът, ако въобще може да се приеме, че такъв има, настъпва, когато момичето показва дневника на своята баба, а тя – на дъщеря си. Така, три поколения жени започват да се питат, може ли и трябва ли текстът да бъде публикуван във вид на книга. С други думи, възможно ли е личното да се запази, когато стане публично? Заради типичната си скандинавска откровеност, заради деликатната нюансираност и чувството за хумор „Златната мечка“ за „Мечти“ на този 75 конкурс на Берлинале е напълно заслужена.

Не само този, но повечето от останалите филми, които журито на американеца Тод Хейнс предпочете, бяха „по-доброто“ кино, част от което дойде от Латинска Америка. The Blue Trial на бразилеца Габриел Маскаро и The Message („Съобщението“) на аржентинеца Иван Фунд спечелиха съответно Голямата награда на журито и Специалната му награда.

Първият показва въвеждането в практика на въображаема правителствена програма, в която възрастните хора стават излишни и заради това трябва да бъдат затваряни в специално създадени за целта селища, от които излизане няма. 77-годишната Тереза обаче успява да се изплъзне от властите и да се втурне в плаването на живота си, при това, в буквален смисъл, по протежението на река Амазонка. А там всичко е странно и буди удивление. Така, очакването на смъртта става по-леко, защото преминава през сливането с уникалната природа.

Вторият също е поставил тримата си герои, малко момиче и двамата й наставници в пустинни аржентински пейзажи, из които те бродят с малък автомобил. Преживяват от дарбата на момичето да „чете“, да разбира езика на животните и да го „превежда“ на техните собственици, с които се свързва през социалните мрежи. Истина или измама е тази дарба? Филмът не дава еднозначен отговор, защото режисьорът Иван Фунд се интересува повече от начина, по който показва средата и обитателите й и усещането за цветност, което поднася чрез чувствителни черни-бели тоналности.

„Сребърната мечка“ за режисура на китаеца Хуо Мън за Living the Land („Да живееш земята“) е заслужено признание за невероятните постановъчни усилия във възпроизвеждането на насилственото намесване в отношенията човек-природа. Действието е разположена през 1991, а селото, където е имало снимки през четири сезона, преживява от придобитото от земята. Традицията, в която е бил търсен начин да оцеляваш и да се опазваш жив е хилядолетна и внезапното натрапване на колективизъм и техника, която на всичкото от горе трудно работи, разбива архаичния модел, без обаче да предлага нищо ново. Филмът заслужава уважение и заради уникалния ефект на документалност - хората от селото не само изглеждат истински, те са такива.

Поредното отличие на Раду Жуде „Сребърна мечка“ за сценария на „Континентал’25“ определено превръща румънският режисьор в шампион по брой на участия в престижни фестивали и награждаването му на почти всеки от тях. Малкият, нискобюджетен филм, заснет с помощта на iPhone, в който се нищи ефекта от моралната самооценка в едно неморално общество, определено се открои в конкурса заради саркастичния си тон и директната социална критика. Наградата му също е точна, защото идейната страна на посланието е много по-силна, отколкото визията (по разбираеми причини).

Там, където журито се е увлякло и напълно е подминало отсъствието на адекватно съдържание за сметка на едно отвлечена красивост е „Сребърната мечка“ за изключителен артистичен принос на „Ледената кула“ на французойката с босненски корени Люсил Хаджихалилович. Изкуствено изградената ретро среда, в която се движи „ледената кралица“ на Марион Котияр (по едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен) вярно е носталгична и меланхолична, но не съдържа никакъв живец, поради което целият филм се превръща в експеримент без особено ясна цел за действителния сегмент на бъдещата си публика.

Актьорската награда за главна роля, която отиде при Роуз Бърн за трескавото й изпълнение на ролята на стресирана майка с болно дете в If I Had Legs I’d Kick You („Ако имах крака, щях да те ритна“) на Мери Бронщайн също отдава заслуженото на уникалната игра на австралийската актриса. Известно недоумение буди наградата за второстепенна роля точно на Андрю Берг за ролята му на композитора Робърт Ричардс в „Синя луна“ на Ричард Линклейтър, тъй като не той е най-силното нещо в него. Това вероятно е направено, за да не е остане, този общо взето подминат филм, със съвсем празни ръце.

Все пак, радостно е, че това издание на Берлинале няма да се запомни с не винаги добре изпълнените намерения, а с добрите си награди и то на относително точните филми.