Павлина Желева, Берлин

специално за 19 минути и СЛАВА

При повишен интерес, пет пъти номинираният за наградата „Оскар“ сценарист и режисьор Ричард Линклейтър и неговият любим актьор Итън Хоук представиха биографичната музикална драма Blue Moon („Синя луна“), която тутакси се превърна в притегателната точка на кинофеста в Берлин. Филмът е посветен на Лоренц Харк, някога легендарен автор на текстовете на хитовите мюзикъли на композитора Ричард Роджърс, поставяни в Бродуей през 40-те години на миналия век. Представяна като биографична, творбата обаче не се занимава с житейската хронология на обекта си.

Точно обратното, енергията й е концентрирана в единствената (и много дълга) вечер на 31 март 1943. Тогава, в моден за епохата бар Харк случайно се засича с членове на екипа на новия музикален хит „Оклахома“, водени от композитора Роджърс.

Развеселени от успешната премиера всички се готвят да празнуват. Но Харк, който е работил близо 20 години със същия този Роджърс и е написал текстовете на 26 негови музикални спектакъла, не е с тях. Този път композиторът е с друг текстописец (Оскар Хамърстийн) и ще празнува с него. В отделно помещение, а не на бара, където Харт ще се напива дълго и напоително. И няма да спира да говори.

Филмът, който изцяло разчита на актьорското превъплъщение на Итън Хоук е решен като едноактна театрална пиеса, крепяща се на несекващия, бравурен, мрачно-иронично-саркастичен монолог на Харт. В продължение на близо 100 минути, слушаме как един от най-емблематичните интелектуалци на своето време излива екзистенциалното си разочарование от творческото и човешко изоставяне, което преживява дълбоко.

Интересна подробност в драматургическия избор на сценариста Робърт Каплоу е включването на неидентифицирана жена на име Елизабет (Маргарет Куоли), за която не е ясно, дали е съществувала и дали Харт наистина е бил лудо влюбен в нея (съвременниците му са били наясно с „дискретния му хомосексуализъм“). Епизодът, в който Харт моли и успява да накара своето протеже (представя я така само за престиж) да сподели подробности от любовните си авантюри, а той да я слуша с възхита, обогатява образа му на човек, останал без внимание и любов. В същото време, тя, която заявява, че го обича, но „по друг начин“ искрено се възползва от него и при първа възможност го изоставя.

Според Хоук „има нещо трагично, човешко и истерично смешно“ у Лоренц Харт. „Всеки от нас се е чувствал игнориран, изгубен или объркан, но Лари Харт е прекрасно въплъщение на това усещане. Надявам се хората да се забавляват толкова много с неговия герой, колкото се забавлявах аз. Филмите на Рик са остроумни и това ги прави непретенциозни и забавни.“

Заради интелектуалната си дълбочина и особено заради феноменалното преобразяване на Итън Хоук, чиято физика няма нищо общо с ниския ръст, заобленото тяло, напредналата плешивост на истинския Лоренц Харк, филмът се очертава като един от най-сериозните претенденти за „Златната мечка“. А при добро стечение на обстоятелствата и на „мечка“ за актьорско изпълнение. Ако се случи, това ще бъде преклонение пред паметта на един трагичен артист, почти забравен след смъртта си на 22 ноември 1943.

Също на непрекъснато говорене в кадър, но в сегашно време и на друг тип изнервеност разчита и Континетал’25 на Раду Жуде. Един от най-продуктивните румънски режисьори, който почти всяка година участва с поредния си филм в поредното голямо филмово събитие, този път, заради „ефекта на простотата“, е снимал с iPhone. Историята е толкова семпла, че може да бъде разказана с две изречения: омъжена и работеща жена в град Клуж, в качеството си на съдия изпълнител изгонва беден мъж от мазето, което последният обитава „незаконно“. Останал без покрив над главата си той се самоубива.

От този момент нататък у жената се проявява остра „криза на съвестта“, която тя представя чрез стихийни монолози и неадекватни реакции. Както обикновено, служейки си с хаплива ирония Жуде поставя поредната диагноза на „състоянието на нещата“ в Румъния. Там, дивият капитализъм, който той никак не понася, продължава да се вихри и да произвежда типажи, всеки със своите слабости и забежки. Важна е също позицията на режисьора, според която „снимането с телефон е нещо като връщане към основите на киното, към братята Люмиер. Трябва да можем да работим и с минимални средства.

Този филм го заснехме за десетина дни, без осветление, разчитайки на диалог и естествена среда. За мен беше важно да покажа, че не е морално филми за бедността или социалното насилие да се правят с многомилионни бюджети. Иначе заглавието е вдъхновено от филма на Роберто Роселини „Европа’51“ .

В полето на иронията е разположен и The Blue Trial („Синята пътека“) на бразилеца Габриел Маскаро. С чувство за хумор и отпор в него е показана съпротивата на 77- годишна Тереза срещу въображаемите безумни акции на правителството, целящи изселването на възрастните хора чрез ограничаване на свободата им за движение. За да имат „щастливи“ старини те трябва да зависят единствено от благоволението на порасналите си деца. Тереза обаче успява да се изплъзне от властите и от собствената си дъщеря и започва своето последно, но славно пътуване по протежението на най-пълноводната река в света Амазонка.

И в Континетал’25 и в „Синята пътека“ социалната среда не работи в полза на човека. Но докато в първия, заради абсурда, в който са принудени да живеят, хората приличат на карикатури, то във втория, вместо да му се подадат, самите те предпочитат да го окарикатурят.