Тя наясно ли е с това, което Ви се е случило?
Северина е едно много умно дете, много живо. Всичко й е ясно. Можеш да си говориш с нея като с възрастен човек.

Как минава ежедневието Ви?
Като на всички българи – чакам си сметките в пощенската кутия. После се чудя как и дали ще мога да ги платя... И така... Живея на гърба на другите все още.

Ако имахте физическата възможност, с какво бихте се занимавали?
На този въпрос няма да отговоря, защото имам нещо наум. Може би след месец ще го споделя. Засега смятам да се занимавам само с фондацията, която направихме на 1 ноември миналата година.

Възстановихте ли контактите с приятелите си?
С повечето от тях, да.

По време на свижданията в затвора, Вашите роднини разказваха ли Ви как се променят нещата у нас?
Синът ми Ивайло пръв дойде, благодарение на българските журналисти, които направиха възможно да видя поне едно от децата си. Още тогава той ми разказа, че София е много променена. Но в този момент като че ли това не ме вълнуваше. Само плачех, а единствената ми мисъл беше, че в един момент ще свърши тази лудост и ще си дойдем у дома.

Споменавате за Вашата книга В клетката на Кадафи, която издадохте малко след освобождаването. Смятате ли да продължите да пишете?
Всъщност не съм мислила да я пиша и тази книга. Виновницата тя да излезе на бял свят е Десислава Минчева, която ми се обади от Франция и ми каза, че едно издателство иска да напиша книга. Накара ме да помисля, че дължа това на хората, които искат да знаят повече за нас. Трябваха ми 3 секунди, за да се съглася. След 3 дни заминах за Париж. Посрещнаха ме с цветя. Всичко беше много мило и приятно. 15 дни работихме много здраво, с много сълзи. Хората от издателството плачеха и преживяваха като на кино всичко заедно с мен. Когато приключихме, ми олекна. На 18 октомври излезе книгата. Мисля, че се получи.

За какво плачете?
В самото начало не можех да плача, нищо не можеше да ме уплаши, защото нямаше нещо по-лошо от това, което преживях. Сега се разплаквам от хубави моменти.

Как си почивате?
Като работя. Не мога да седя на едно място. Непрекъснато тичам при майка ми и баща ми – лепим тапети, правим абсолютно всичко, което е необходимо. Баща ми е с пареза на дясната ръка и с два инсулта. Възхищавам се на неговата воля, че иска да бъде полезен. Той боядиса цялата къща, опитва се да прави всичко.

От разговора с вас остава впечатление, че сте оптимист. Така ли е?
Абсолютен! Не само съм оптимист, но не си поставям цели, които не мога да постигна. Искам да правя неща, които да са от полза на другите. Не знам как ще стане, но има хора, които ме амбицират и ми дават сили. Не само с пари могат да се правят нещата. Вярно е, че те са необходими, но аз мога с тях и без тях. Така че не трябва човек непрекъснато да се отчайва и да се оплаква. С това не се постига нищо! Най-важното е да пазим децата си и нашите родители.