Какви са физическите травми, които получихте в Либия? Знаем, че ръцете Ви са увредени.
Доста, но досега почти не съм ходила на лекар, освен прегледите във Военна болница. Въздържам се. Когато човек обръща толкова много внимание и се навива, че е болен, в един момент се оказва, че наистина е страшно болен. Ако има такова нещо, просто не ми се иска сега да го чуя. Има по-важни неща, които трябва да свърша. Баща ми има нужда от медицинска помощ. Мисля първо той да я получи, пък след това аз.

А психологическите травми?
Казвала съм го много пъти. За мен всеки ден в затвора е отминал и забравен. Това беше моят начин да оцелея. Денем спях, когато другите сестри бяха будни, а нощем будувах, когато те спяха. По този начин се предпазвах от техния песимизъм, който неволно предаваха. Днес приемам всичко, което ми се случи като съдба. Забравих всичко лошо, спомням си само добри неща. Дори когато разказвам за лошите, те просто са много далеч от мен и не ме натъжават. Още миналата година, когато стъпих на българска земя, за мен кошмарът Либия приключи! И затова така се казва книгата ми.

Какви бяха отношенията между вас – медиците в затвора?
Аз съм го написала и в книгата си. Ако кажа, че всичко е било ОК, ще излъжа. Не смятам за необходимо да разказвам за какво сме се карали. Мисля, че това е било част от живота ни. Обединявали са ни моменти, в които например чуваме по радиото, че се говори за нас. Щом сме могли да го направим, значи всичко е било наред.

Сега поддържате ли връзка с тях?
Да, срещаме се заради фондацията, която основахме, но иначе всеки е поел по своя път. Чувам се най-вече с Нася и Кристияна. Говорим си за ежедневни неща, а не за това, което сме преживели. Пускам им sms-и, когато имат изпит, тъй като и двете учат. С Валя и Валентина не се чуваме толкова често. Нещата си идват спонтанно вече. Докато в затвора си ограничен – общуваш с този, който е до теб.

Как заварихте Вашите близки, когато се завърнахте? Как са се променили след толкова години без вас?
Като че ли те повече са се променили от мен - много по-изнервени са. Може би прекалено много са страдали. Защото когато човек иска да помогне на някого, а не може, това е много по-страшно. В същото време, още от първия ден на завръщането ми, започнаха да се държат с мен точно така, както и преди. Най-странното е това, че не са забравили навиците ми и с усмивка ми ги напомнят. Съпругът ми например възкликна и каза: „За мен все едно си отсъствала само четири месеца!”. През цялото време съм се стремяла да не се променя и да запазя човешкия си облик.

Имате внучка, която сега е на 9 години – почти толкова, колкото прекарахте в затвора. Как се приемате една друга?
И двете сме малко стреснати. Говорим си съвсем нормално, но все пак това е доста дълго време и не е същото, както да бяхме контактували през цялото време. Мисля, че нямаме проблем.