- Добре, но основно разочарование ли беляза участието ти във "Фермата"? Нямаше ли и хубави моменти, за които наистина си е струвало всичко останало?

- Ооо, имаше, разбира се. Едно голямо разочарование не може да скрие десетките хубави моменти, защото аз получих комуникация с някои хора, с които се докоснахме ментално. Например с Ваня, която има изключително задълбочено мислене, изненадващо за мен, защото рядко съм срещал хора на нейната възраст, които да имат такава философия. Това ме зарадва много, защото тя определено е от моята порода хора. Такъв бях и аз преди 20 години.

Много ми беше приятно общуването и с Георги, който е от смесен брак – наполовина българин, наполовина с турско потекло. С него се обръщаме един към друг с "братко". Оказа се, че неговият пра пра прадядо е бил в турската махала до Севлиево, всъщност е бил на Шипка заедно с моя прадядо. Нищо чудно да са споделяли и един залък. Почувствах този човек страшно близък, както, оказа се, и той мен. Сродни души. Имах хубави разговори и със Стефан, който е много прагматичен, и е един от малкото хора, които успяха да ме разгадаят.

- Определено мисля, че си от хората, които за нищо на света не биха си изневерили на принципите, каквото и да им коства това. Има и тежко потвърждение в живота ти за това – преди години, когато се отказваш от високоплатен пост в голяма финансова компания заради морален конфликт. Греша ли?

- Не, напълно е вярно. Истината е, че музиката е моята първа професия и голяма любов. Упражнявах я с огромно желание. После, когато се ожених, семейството измести тази голяма любов. Когато обаче семейството започна да се разраства, потърсих доходна работа. Бях по-млад и правех компромиси с принципите и идеалите си. Работих като мениджър в сектора на микрокредитирането, но там нещата не са никак розови. В рамките на повече от 10 години се издигнах много в йерархията, стигайки до много високо ниво, управлявах близо 700 човека, с всичките екстри, което това носи – висока заплата, уважение, служебни автомобили и т.н.

Но когато виждах крайния клиент на услугите, които предлагахме, не виждах щастливи хора. Виждах обременени хора, които трудно си връщаха заемите, хиляди житейски истории, с които се сблъсквах всеки ден и които трябваше да преглъщам в името на печалбата, тъй като, в крайна сметка, работех за едни инвеститори, които си искаха парите.

Истината е, че всяка изминала година там се чувствах омерзен. Потърсих начин да изляза от всичко това, което никак не е лесно, защото си финансово зависим, с три деца, чиято издръжка е жестока, особено ако човек иска да ги гледа правилно. Търсех начин да продължа да се грижа за семейството си и да се измъкна от този капан. И именно хлебарството, което беше мое хоби, ми даде този изход и изкупление. И Слава Богу, защото сега, вече 9 години в тази професия, аз виждам едни щастливи хора.

- Няма нищо по-голямо от хляба, нали така?

- Напълно вярно! И не само това. Когато направя хляба и съм уморен, но щастлив, след това виждам едни доволни хора, които на другия ден отново са на вратата на моята пекарна. Тук няма как да има морален конфликт. Вярвам, че българското общество трябва да стигне до онзи момент, в който всички да се чувстват така, както се чувствам аз. Да надградят живота си до степен, в която да са щастливи в семейството и в работата си. Да дават на останалите и да взимат от тях. Ние затова живеем. Такъв е смисъла на живота.

- Предполагам, че настроенията сега в родния ти Плевен са много приповдигнати?

- Бил съм известен преди това, не чак популярен, но хората ме познават. А сега, след "Фермата", се получи една свръхпопулярност. Получавам много поздравления, от които чак се засрамвам. Не вярвам, че заслужавам чак толкова много тези хвалебствия. На моменти малко даже ми изкривяват себеоценката, все едно, че получавам нещо, което не заслужавам чак толкова.

- А може пък да е точно обратното! И говорейки по темата за българщината, и в частност за Плевен, няма как да не спомена за емблематичния парк Кайлъка, за който от известно време се полагат усилия да бъде възстановен…

- Всъщност с моето семейство участваме всяка пролет в почистването на парк "Кайлъка", включително и децата. Там винаги има много работа, парка е огромен и много дълги години беше занемарен. Има една битка между области и община – кой да го стопанисва и защо, а пари няма. Добре, че накрая една добра душа, Люси Дяковска, организира много неща в подкрепа на парка и продължава да го прави.

В детските си години с нея сме играли заедно, бяхме комшии. Наскоро я срещнах и й казах: "Спомняш ли си как някога карахме колелета", а тя отвърна – "да, и играехме на фунийки" (смее се). Ето един добър плевенчанин колко много може да направи за обществото и за българщината – аз й свалям шапка!

- Да се върнем накрая за малко пак във "Фермата", за да попитам как реагираха съпругата ти и децата след това?

- Те ми казаха, че съм техния герой – но не само заради участието във "Фермата", а и заради факта, че показах това, което наистина съм. Не можах да сложа маска, нито да покажа нещо по-различно от това, което съм и вкъщи. А тази раздяла ни подсети - мен и жена ми, колко много се обичаме, въпреки 20-те години брак и трите деца, които имаме. Нашата любов си продължава и я усетихме сега дори още по-силно.

- Значи още един бонус от "Фермата"! А за кого ще стискаш палци за финала?

- О, 100% бонус, да! За финала мога да кажа, че ще се радвам да видя там и Ваня, и Георги. Те заслужават да спечелят, не само заради паричната награда, колкото заради моралното удовлетворение. Живка също ми е много близка, защото нейните разбирания и ценности са много подобни на моите. За мен парите отдавна са загубили онзи смисъл, които имат за много хора и затова, ако такъв тип хора стигнат до финал, аз ще бъда удовлетворен, че "Фермата" се е изпълнила правилно.