През 2005 г. за първи път се озовах на фестивала в Кан и оттогава съм постоянен там, а за тези 19 пъти (през 2020 г. нямаше издание заради коронавируса) имам много за разказване. Eто само няколко от стотици забавни истории:

Как шашнах Селма Хайек и Моника Белучи за дебют

Неинформиран от моите приятели, които вече ходеха на феста, трябваше първия път да уча уроците по трудния начин. „Блеснах” още на старта, на пресконференцията на журито преди откриването, която минава за най-безсмисленото събитие на кинофорума – членовете на комисията не знаят какво ще видят и какво търсят за Златната палма. Като човек нетърпелив, реших да задам единствения въпрос, който по онова време беше актуален. Обърнах се към Селма Хайек, която тогава беше в журито и я попитах:

„Като представител на Холивуд сред гласуващите се обръщам към Вас и искам да знам защо по Ваше мнение канските филми от години не вземат Оскари?”

Настъпи ступор в залата, а Хайек – сега спонсор на фестивала заедно с мъжа си и семейния им холиднг Керинг - №2 в света на луксозните стоки, ми отговори искрено и лично. Българските колеги бяха притеснени от реакцията на домакините. Но на следващия ден повечето местни и международни издания бяха цитирали въпроса ми и отговора, което показа, че явно съм улучил десетката с питането.

Поне 2 години след това водещият на пресконференциите тогава се правеше, че не вижда, че съм в залата и искам да задам въпрос. Но ми прости на една доста слабо посетена – за недобър филм, по същество рекламен за фотоапартатите Никон, с Хоакин Финикс и Гуинет Полтроу, поставени насред руския емигрантски квартал в Ню Йорк с някаква банална любовна история. Никой не вдигаше ръка, а аз започнах с въпроса към носителката на Оскар, тя ми отговори, друг не вдигна пак ръка и продължих – стана си цяло блицинтервю. Питах я защо й е да участва в такъв един филм, а тя най-искрено каза, че след 25-30 жените в Холивуд нямат особен избор на роли. В същото време трябва срещу всяка година да има поне ред за участие в продукция, записан в imdb. Спомена и други важни неща. Отново удар!

Но се връщам на първия път в Кан и първото си интервю. Благодарение на симпатията към мен на агенция DDA имах шанса да направи нещо, което е извън традициите – блиц-интервю след прожекция на трейлър от програмата на филмовия пазар. Спазих условието да задавам въпроси, свързани с филма и тъй като Моника Белучи играеше 300-годишната вещица в Приказките на братя Грим, първото ми питане към нея беше: „Страх ли ви е от старостта”. Тя се изненада от подобна дързост и стана хубаво интервю с нейните последващи отговори. Трябваше да я прекъсна, понеже времето ме преследваше – трябваше за нула време да стигна до друго събитие на DDA – пресконференция на Парис Хилтън в Карлтън, до който прелетях, а те ме вкараха – един от 50 журналисти от цял свят при поне още неколкостотин чакащи. И там успях да задам 3-4 въпроса на русокоската, която тогава - през 2005 г. се провираше повече от половин час на петдесетината метра между Кроазет и входа на хотела – имаше невероятна тълпа, която искаше да я докосне – нещо, което друг път не съм виждал да се събере за никоя звезда в Кан.

Как U2 направи таен частен концерт за извинение, а Лео ди Каприо ме притесни

Отново от DDA ми бяха записали интервю с Боно/Ди Едж след прожекцията на 3D-филма на U2 в Кан. За всеки случай реших да отида и на пресконференцията преди това. Заредих се още на не така пополярната среща с медиите на Леонардо ди Каприо по повод някакъв негов екологичен проект. Първи стана колега от Гардиън – от онези с белите карти – висшата атестация в журналистическата йерархия на феста – и направо остави актьора безмълвен. Попита го, след като е такъв еколог, по каква причина идва в Кан с частен самолет, който замърсява пъти повеч„е атмосферата от онези по редовните линии. Той изгуби ума и дума и се втренчи в мен. Но не в лицето. Имах едно декоративно копче на панталона, под дюкяна, и ме гледа там почти цялата пресконференция – стандартната продължителност е 45 минути. После отидох при него за автограф – тогава не правехме селфита, а „доказвахме” срещата си с големите звезди посредством подпис черно на бяло с някое пожелание за читателите. Той учтиво ми се извини, а аз настоях да му задам няколко въпроса.

U2 обаче нямаше. Бях много разочарован, защото мечтаех за личната среща с представителите на любимата ми група, представях си какво невероятно интервю ще направя и т.н. Много приятно бях изненадан, когато от агенцията изпратиха покана за извинителен концерт същата вечер под открито небе.

Имахме вечеря с Криси Патрашкова и продуцентите – Митаците Митовски и Гочев, в любимото на българите, акредитирани в Кан заведение Казанова на улица Казанова в центъра, която не е кръстена на великия любовник, а на братя – герои от Съпротивата. Криси ми обясняваше каква световна звезда е Лили Иванова (апропо, в книгата си за нея съм писал даже наградата, която певицата взема на музикалния фестивал в Кан преди половин век, за която съм убеден, че и сама вече не помни).Аз не спорих, а заведох Криси на концерта на U2. Най-великият, на който някога съм бил. Когато си тръгвахме след уникалното шоу под големите звезди край плажа, вървяхме безмълвни и след някоя минута я питах дали момчетата все пак са се справили поне на нивото на нашата Лили....

Как Анджелина се държеше с Брад Пит и ме остави безмълвен, а Джуд Лоу пожела да ми види очите

Мисля, че ще да е било 2008 г., когато Анджелина Джоли и Брад Пит представяха свой семеен филм в Кан, посветен на гнета над жените в Пакистан. Бяхме удивени от начина, по който на пресконференцията тя с едно махане му отнемаше думата пред всички ни в стил „стой красив и не приказвай много”, без – естествено – да му го казва. Но беше удивително красива. Когато станаха, Криси Патрашкова, с която бяхме заедно, ме попита: „Боре, как беше облечена”. „Ами не помня”, отвърхнах аз. Толкова бях омагьосан от нея. Догонихме ги – звездите спират за минута – две да дадат някой автограф извън залата за пресконференции на журналисти, които не са успели да влязат, и видяхме всичко – как тя беше облечена, как той си беше опънал кожата...

Следващата година правих интервю с Анджелина, май беше дошла с филм на Клинт Истууд, а я засякох един от пътите в Кан и на прекрасната тераса на Карлтън в кафенето – беше на съседната маса. Не можех да спра да я снимам, а след минута – две, когато един от бодигардовете се приближи към мен и помоли, ако съм направил достатъчно снимки, да се отдам на чая и сладкишите, се осъзнах и спрях. Пуснах бързо снимките в сайтовете ни и бях учуден от някои коментари – нейните устни са, но не е тя, нейната татуировка е, но не е тя и т.н. Просто Анджелина без маска и без грим не е чак толкова омагьосваща и толкова.

Един слънчев следобед от DDA ми звъннаха да питат интересува ли ме интервю с Джуд Лоу. Беше 2008 г. и той беше на върха на славата си. Поводът беше някакъв негов документален филм за войната в Афганистан. Озовах се на частния плаж на Мажестик на кръгла маса – така повечето пъти се правят интервютата в Кан, с две дами от италиански издания. Обикновено звездите разполагат с 20-30 минути и без определен ред всеки пита, каквото успее. Имах миникамера – видео и фото, супер хит за онова време, от Сингапур в едната ръка и дигитален апарат в другата – телефоните още бяха далеч по качество на снимките от тях. Питах Джуд Лоу и го снимах едновременно с двете. По едно време той се усмихна и каза: „Извинявай, ще мога ли да видя очите ти, като си говорим”. „Разбира се”, казах аз и махнах фотоапарата от едното око, след това го сложих обратно, а свалих камерата. Той се смя с глас, за италианките да не говорим.

Как се почувствах като Хю Грант от Нотинг Хил, но с Ванеса Редгрейв, а Оливър Стоун не можа да ни направи общо селфи

Прескачам много години и всякакви забавни случки, като например как питах Паоло Куелю: „А вие какво правите тук” на бала на Шарън Стоун/amFar, а той правилно ме разбра и отговори, че пише книга, която най-накрая да бъде екранизирана и наистина после издаде Победителят е сам за фестивала в Кан зад кадър, но пак не я направиха на филм.

Случи ми се филмова история. Предложиха ми да правя интервю с Ванеса Редгрейв и Джеймз Айвъри по случай 25-годишнината от канската премиера на Имението Хауърдс. Нямах време и спешно се озовах в Мажестик. Почувствахг се като Хю Грант в Нотинг хил, докато седях с колегите от моята група за кръгла маса и чаках нашия ред. Класически мебели, тапети на цветчета, балкон към залива на Кан, който вместо яхти през 2017 г., ако се не лъжа, беше окупиран от военни кораби поради някакви терористични заплахи. И трябваше да тима неща за може би единствения филм на Айвъри, който не бях гледал, въпреки че съм му фен. Абсолютен сюрреализъм. Но....случват се такива работи. Напуши ме смях, но се сдържах.

Влязохме. Масата не беше кръгла, а малка и ниска. Свряхме се някак, а аз се паднах точно

срещу Ванеса Редгрейв. Не помня какво съм ги питал с режисьора, който беше в положение: „Ни приема, ни предава”. Неочаквано актрисата хвана ръката ми и я държа дълго време. Колегите започнаха да стават и да си тръгват. А тя ме държеше и не беше учтиво да стана. Пиарката ме подканяше, а аз с неудобство обяснявах, че няма как и да искам. Докато ми държеше ръката, Редгрейв ми написа и дълго послание в бележника, който винаги си нося, за да си записвам – не вярвам докрай на устройствата, случвало се е да ме подведат.Трябваше да стана и да си тръгна с великата актриса, облечена в лек костюм с цвета на очите си – очи на жена, не на възрастна дама. Къде е сега Джулия Робъртс, мислех си аз, а в следващите дни прочетох нейно забавно интервю, където се шегуваше, че всъщност идва в Кан заради кроасаните. Хей такива шеги и закачки.

Не ми беше до смях след интервю с Оливър Стоун през 2021 г. Имах малко време до премиерата на българския филм Жените също плачат в селекцията Особен поглед на Кан. И хич не ми се ходеше да правя интервю с Оливър Стоун, въпреки че гледах документалния му филм за Кенеди – тема, в която е вманиачен. И ми беше интересно. Предчувствах, че не е мой човек. Все едно, приех поканата, още повече препитването беше в къща, намираща се съвсем досами фестивалния Дворец.

Отидох аз, срещата закъсня малко, което ме поизнерви, влязохме с колегите от кръглата маса. Естествено, побързах първи да задам няколко въпроса, които ме интересуваха. И той видя, че преставам да си записвам отговорите му, когато започна тирада за руската теливизия RT, която тогава се разпространяваше в ЕС. Аз не обърнах особено внимание. Усетих нервността му, когаято го помолих за селфи накрая и той прие, ако обаче го направи той. В резултат получихме 3-4 опита, нито един от които не съвсем на фокус – и това е нееднократен носител на Оскар, представете си. Усещането ми е за човек, който натоварва, което съм имал малко пъти в интервюта с големи личности – Карл Лагерфелд, Стоун и Лили Иванова. Повечето са леки и приятни за общуване хора – кой по природа, кой поради тренинг.

Какво обаче беше върховното ми учудване, когато на тръгване човекът, заради когото си прекроих програмата и вече рискувах да закъснея за премиерата на родния филм, ми рече на сбогуване: „You took me a lot of time” / „Отнехте ми много време”. На което не ми остана друго, освен да повторя думите му, но като акцентирах на You, в смисъл: „Не, вие ми отнехте много време”. И хукнах към зала Дебюси от другата страна на Кроазет, за да гледам филма с Мария Бакалова....

Мария Бакалова в Кан и аз

Хукнах бързо нагоре по стълбите и на влизане във фоайето на Дебюси чух смях зад един параван. Бързо се усетих, че понякога домакините преграждат малка част от фоайето, за да организират предпремиерна почерпка за делегациие на някои филми. Точно това бяха направили и за българския екип с френски продуценти на Жените също плачат.

Снимка: С Мария Бакалова, 2021

В края параванът беше довършен като ограда с палма зад която успях да се шмугна и – о, късмет, Мария Бакалова, с която си бях поставил задача непременно да направя интервю за нейния първи Кан (филмите от Особен поглед нямат пресконференции и няма друг шанс да се поговори със звездите им, освен импровизиран), е беше навела и си ровеше нещо в чантата съвсем до паравана. Изненадах я с канонада от бързи и точни въпроси, докато другите от екипа пиеха шампанско и се снимаха заедно и поотделно в другия край на обособеното помещение. Това ми осигури достатъчен брой минути, преди да се е усетил англоезичният пиар на номинираната за Оскар същата година и двете дами от Луи Вюитон, които също я пазеха. Свърших си работата за тяхно неудоволствие.

След края на прожекцията изчаках Мария пред залата, за да я питам коя е странджанската песен, която пее във филма. Пиарът, вече достатъчно ядосан на мен, не й даде да отговори, а я вкарва в тоалетната, където я държа достатъчно дълго. Малко разочарован на свой ред, излязох през далечния вход – не направо в двореца, и се върнах през централния. На ескалатора късметът отново ме целуна – през прекия вход тъкмо влизаха режисьорките, Мария, пиарът и дамите от LV, които вкупом се оказаха до мен. С бърза реакция, осъзнала, че всички си вършим работата и е добре да се подкрепяме като българи Мина Милева ми даде покана за партито същата вечер, за което – естествено – съм й благодарен. Беше прекрасно тържество край басейна на вила, съвсем близо до самия център на Кан, но достатъчно отдалечена, за да бъде дискретно.

Когато миналата година Мария се върна в Кан като Ивана Тръмп в Стажантът, още предишния ден помолих отговорничката кой да задава въпроси на пресконференциите да ми даде думата още в началото, тъй като с този толкова концентриран върху образите на президента и неговия адвокат филм, едва ли мнозина биха питали нещо точно нашата Бакалова.

Знаех също, че малцина от колегите от международни медии са наясно, че тя е от България. Моите познати сред тях го знаят и отдавна са вербувани да пишат хубави неща за нея още от 2021 г. – постарал съм се. Но повечето нямат никаква представа от националността й – дали е словачка, чехкиня, рускиня или друга. Длъжни сме да правим добра реклама на България и да осъзнаваме, че всеки от нас през цялото време е посланик на нашата страна, когато е по света.

Поздравих Мария на български, после преведох на колегите в залата на английски и зададох своите въпроси как успя да се превърне в главанат източноевропейка и в главната антиТръмп актриса в Холивуд и да разкаже повече за влизането си в кожата на Ивана, както и намери ли нещо общо с героинята си. Което на практика е свързано и с темата за антитръмпизма. Тя ми отговори.

После се видяхме за малко и извън залата, а колега от Казахстан, учил в България и говорещ сравнително добре езика ни, зарадва и Мария, и мен с вниманието си.

Борис Ангелов, Кан - София

Основна снимка: С Мария Бакалова, 2024 г