Глад за натурална, традиционна, истинска музика. Това е най-вероятната причина едно от най-големите издания в света „Ню Йорк Таймс“ да отдели огромно пространство на новия албум на „Мистерията на българските гласове“ „BooCheeMish“. Тавата, която направи световната си премиера на 25 май, се оказа идеалното блюдо за тези гладни ценители, които я очакваха повече от 20 години.

Музикалният критик на медията Джим Фарбър се е разходил из дългогодишната история на българския хор и я е поднесъл на най-големия музикален пазар в света – Америка, по проницателен, критичен и вдъхновяващ начин. Още в началото на ревюто на албума, той припомня как преди 31 години, запис на български женски хор, който „изпълнява хилядолетна музика“ е направил някакво чудо и продал невъзможните 500 000 копия в Америка. Мистериозният пробив на едноименния им албум, съвпадна с излизането на „Graceland“ на Пол Саймън и в най-голяма степен дава гориво на новото течение “world music”. Следващият албум от женския хор открадва „Грами“ през 1989 г. и прави турне по цял свят с напълно разпродадени зали.

“Цялата привлекателност беше в тяхното акапелно пеене,” казва пред изданието Робърт Хурвиц, който тогава плаща 8000 долара, за да купи лиценза за албума “Le Mystère” и да го разпространи в Америка с тогавашния си лейбъл Nonesuch. “Чистотата на техния звук беше невероятно вълнуваща.”

„Днес, след повече от две десетилетия далеч от студиото, хорът се завръща, но със звук, който вече не е толкова чист. Новият им албум комбинира фолклорните хармонии на хора с множество инструменти, не всички от които традиционни. Включва и колаборации с певица и автор от съвсем различен музикален жанр и култура – австралийката Лиса Джерард от Dead Can Dance. Има дори и хип-хоп бийтбоксър – Александър Деянов-SkilleR“, пише критикът на „Ню Йорк Таймс“, който не прие нетърпението си да види отзивите на публиката от новото звучене на хора.

Той пише още:

„Човекът, който е работил по аранжиментите и новата музика – Петър Дундаков, добре знае, че ще се сблъска с голям скептицизъм от феновете на хора, но остава непоклатим в решението си. “Искаме да разширим звука, за да пленим и нова аудитория. Не искаме да останем в в музея. Големият въпрос е, дали ще успеем да преведем фолклора в бъдещето”, казва той.

Лиса Джерард подчертава, че както тя, така и другите нови изпълнители, които работят с хора, са положили много големи усилия, за да не покварят натуралния звук на народните певици. „ние вървяхме към тях, а не обратното. Ако някой се е променял за този албум, то това съм аз“, казва примата на дарк-уейва.

Хорът всъщност започва да се променя спрямо как западняците чуват хармониите доста по рано – още преди 80-те. През 1966 г. запис на хора, в който те изпълняват аранжирана традиционна музика от диригента им Филип Кутев, е издаден като част от поредицата “Explorer” на лейбъла „Nonesuch“ и продава повече копия, от който и да е друг албум от поредицата. Звезди като Франк Запа, Дейвид Кросби и Греъм Наш постоянно повтаряха по интервюта, колко са повлияни от вокалната им техника и това допълнително повишаваше интереса към албума. Тогава, през 1975 г., швейцарския етнолог Масел Селие издал касета на хора през собствения си лейбъл, със записи, който сам е правил от 50-те. Точно този е записът, на който Хурвиц попаднал в музикален магазин в Париж през 80-те. „Отне ми 10 секунди да осъзная, че това е нещо, което наистина обажавам“, разкзва той. И докато той лицензира записите, за да ги издаде в Америка, британският лейбъл 4AD взима правата за Великобритания, където записът се продава в тираж по-голям от 100 000 копия. По същото време Лиса Джерард също записва за 4AD и именно там чува за пръв път „Мистерията на българските гласове“.