-Защо Лили стана примата на българската естрада? Какво е Вашето обяснение!
 
 
- Ако не беше загинала Паша Христова, не знам дали Лили щеше да направи такава кариера! Но няма значение! Никога не съм я мразила! Никога не сме си говорили кой знае какво, но не сме били и в лоши отношения. Веднъж 'в една гримьорна разменихме няколко думи. Стана въпрос за някой, че е лекар хирург. И Лили каза: "Ауу! Аз не мога да гледам кръв!" Викам: 'Добре, бе, Лили, ти нали беше медицинска сестра!" А тя: "Да, обаче аз само няколко месеца бях и се отказах, защото не можех да гледам кръв!" Попитах: "А защо се отишла да учиш това?" Лили ми обясни: "Защото нямаше какво да се учи в Кубрат!"

- Вярно ли е. че вие сте помогнали в някакъв момент на Леа Иванова?

- Една от чиновничките в Концертна дирекция веднъж ми вика: "Ирина, нали знаеш Леа Иванова нали?" Казах: "Да, чувала за нея!" Я тяМ „Знаеш ли, че тя гладува, бедств,  много бихме искали, ако ти желаеш, да я включиш в турнето, което ти предстои! За да поработи малко и да вземе някой лев!" Казах: "Разбира се, защо не?!" Много работи бях чувала за Леа, но независимо от това се съгласих. След една седмица тръгнахме на турне. Леа в оказа великолепен човек. Като си отвореше устата да се засмее, очите й ставаха огромни! Много хубаво прекарахме турнето с нея. Веднъж седя в гримьорната, правя си муцуната, приготвям се за сцената. Леа пристига, нещо закъсняла, ми: "Ирина, имаш ли малко червилце, моливче, малко пудричка?” -  "Да, заповядай!" Тя се начерви, наплюнчи си пръстите и си нави ролки с някакви книжки на бърза ръка и стана първа красавица.  Като излезеше на сцената, сякаш излиза примадоната на света! Пълнеше сцената. Публиката гръмваше.

- Казвате, че не сте насебе си от обида, наскоро Ви измамиха някакви менте журналисти?

- Сигурно са решили, че ще се хвана, както се и хванах. У нас входната врата се заключва. Те ми се обадиха по телефона, да им отворим. Беше 8 часа, сутринта. Мъжки глас каза: "Госпожа Чмихова, лельо Ирина, ние сме от Пловдив, идваме по работа и колата ни заседна на моста за летището. Не можем да мръднем, ще струва 330 лв. Изтръпнах, викам си: "Боже, аз не мога да им дам 300 лв.!" Бях взела пенсията, но дадох за продукти. Но те продължават: "Не ни достигат 30 лв.! Може ли да ни услужите, след два часа ще дойдем да ви ги върнем!" Викам: "О, добре, мога да ви дам! Нямам много пари, но 30 лв. ще ви намеря!"
 
Бяха мъж и жена. Идвали били някога при мен за интервю! Изглеждаха интелигентни, мъжът, който ми обясняваше "ситуацията" беше добре облечен, с очила, с бели коси, никога не може да предположи човек нещо! Вика ми "лельо Ирина", пък на години почти колкото мен. Жената мълчеше. Тя само стоеше и гледаше.
 
Като им дадох парите, си тръгнаха, викат „след два часа ще дойдем” и двата часа станаха месец и половина. Вече никого не смея да пусна вкъщи, почувствах се толкова обидена!

Източник - ШОУ