Сан Ремо е световноизвестен град заради своя зимен поп фестивал. Тогава най-големите звезди на шоубизнеса се събират в столицата на т.нар. Ривиера на цветята и участват в една седмица на големи концерти и партита.

Въпреки че е на 20-ина километра от френската Ривиера и на нещо като 40 от Монте Карло, Сан Ремо не носи блясъка на Лазурния бряг. Театър Аристон, където се провежда попфестивалът през февруари се струва невзрачен, стар и малък при първи поглед от туристите.

Най-импозантната сграда е Казиното. И то, като поредицата гранд хотели, която започва от него и се простира покрай морето чак до съседното градче по посока на френската Ривиера, е кацнало на каменен постамент. При казиното той е изкуствен, докато всеки от следващите хотели е разположен на върха на зелен хълм.

Освен с най-добрия сладолед на Италия, градчето изненадва и с това, че никак не е ориентирано към брега. Покрай него не са нито най-хубавите сгради, нито центърът.
А за българското око доста смайващ е избраният междуселски и междуградски транспорт. Сан Ремо се свързва с първия италиански град до френската граница – Вентилимиля посредством тролейбуси. Бодисани са в преобладаващо оранжево. Отнема им някъде около половин час да прекосят разстоянието от центъра на единия до този другия град, между които се простира непрекъсната върволица от къщи и магазини.

Някъде в средата на пътя от казиното до елитните хотели на Сан Ремо – неколкостотин метра по крайбрежната улица, ще впечатли една руска черква – доста напомняща нашата на жълтите павета в София и още повече – тази в подножието на връх Шипка.

И не само това е българската връзка. В двора на църквата – прекрасно поддържана и оформена градина, са гробовете на дядото и бабата на нашия цар Симеон Втори по италианска линия. Родителите на майка му царица Йоанна са положени в двора на черквата, вероятно поради принадлежността на бабата – черногорката Елена към православието.

Докато в онези времена Сан Ремо е бил любим курорт на световната аристокрация, днес е в упадък. Портретът му може да бъде представен най-точно в образа на знаменития и на повече от век първи местен Гранд хотел – Дес Англе или Английския.

Между 1866 и 1888 г. Уолтър Когрийв закупува три парцела, които свързва в един, за да построи вила. Това е епохата, когато англичаните поставят основите на туризма по цялата Ривиера. Пак тогава се правят и Негреско в Ница, и Карлтън в Кан. Когрийв оформя красивия парк на имението. Построява красивото бяло здание между 1895 и 1898 г.

Италиански богаташ откупува земята и вилата и ги превръща в грандиозен хотелски комплекс.  Неговите наследници го държат в златните му години – до 1965 г., когато отново е препродаден на  Immobiliare Sviluppi Residenziali per la Riviera dei Fiori. През 1983 г. притежател става хотелиерът Антонио Марци.

Въпреки че е приемал немалко знаменитости – от руски княгини до Алфред Нобел и от Далида до нейния най-пламенен любовник Луиджи Тенко, както и кого ли не още през историята си, преминалият през ръцете на безброй собственици комплекс е в упадък. Той се крепи, както бихме казали за човек, ала пукнатините не могат да бъдат прикрити.

Патината е онова, заради което си заслужава да бъде посетен. Тя придава духа на старата Италия, на Средиземноморието, каквото беше. Личи си по дебелите ламперии, по шанделабрите от кристал, по дървената рецепция от 19-и век, зад която е застанал дистанциран и възпитан почти до неучтивост очилатко, по класическите и съвършено автентични антикварни мебели, по ретро бара и ресторанта като от филм от великата епоха на неореализма.

На хотела с категория четири звезди лукс, както Карлтън и Негерско, обаче му липсва класата на конкуренцията от френската страна на границата. Не че голфигрището не е на един хвърлей място или клубът за езда – нещо, с което френските туристически паметници не могат да се похвалят. Ала италианският им събрат отчаяно се нуждае от ремонт, както и от други вече задължителни за франсетата екстри. Примерно безжичният интернет да опаше целия хотел, а не само общите части, да се появи басейн, а не гостите да се задоволяват само със слънчеви бани по елегантните и огромни бели тераси на своите 110 стаи, гледащи към прекрасния залив на Империя. Империя в края на своя упадък, ако използваме определението на великия Верлен.