Чавдар Христанов напусна "Фермата" след оспорван дуел с Ивайло Герасимов, но това, което остави във формата, е повече от обикновено участие в игра. При него дори не е имало ясно изразена тактика, защото Чавдар се е водел изцяло от житейската си философия, в която България и българщината заемат централно място.

46-годишният плевенчанин е наследник на голям род с богата история, а прадядо му е бил част от опълчението на Шипка. Баща е на три деца и е човек, който не прави компромис с принципите си, независимо каква е цената. Може да си го позволи, защото я е плащал в годините назад, а към днешна дата със сигурност е най-популярният хлебар в Плевен, където създава пекарна за автентични български изделия.

Разговорът с него е повече от откровен и със сигурност ще ви накара много да се замислите, най-малкото, защото рядко се срещат българи с подобно ясно изразено самосъзнание.

- "Фермата" е вече зад гърба ти. Кажи ми какви равносметки си направи и оправдаха ли се очаквания за всичко, което се случи във формата?

- Сложен въпрос… Не мога да кажа, че са ми са се оправдали очакванията, защото изпитах едно леко разочарование. Срещнах неща, които не очаквах да видя. Не срещнах хора, които са подобна порода като мен, за които българщината и българското съзнание са по-ярко изразени, а родолюбието им – по-силно. Търсех подобен род хора с такава душевност, но за мое разочарование не срещнах.

- Май си единственият участник, който на тръгване изпитва удовлетворение… Кои бяха преломните моменти, които доведоха до това?

- Истината е, че първите една-две седмици аз се ориентирах, а вече към 30-ия ден със сигурност видях и какви са настроенията на хората, кое ги вълнува, кое е важно за тях. Всъщност тогава започна и моето разочарование, а то доби много ясни очертания, когато се случи сблъсъка покрай четенето на Алманаха. Това беше моят преломен момент на 100%! След това си развалих отношенията с повечето фермери.

- Казваш "видях какво ги вълнува и какви са интересите им". Какво те изненада толкова неприятно?

- Видях една липса на заинтересованост, едно неглижиране на Алманаха. И не просто само към него, а към българската история като цяло. Това не само ме огорчи, но ме и ядоса. Интересното е, че аз очаквах да чуя повече тези и причини за присъствието на всеки във "Фермата", а това, което чувах най-често, звучеше така: "аз съм тук да се забавлявам", "тук съм да си правя каквото искам и да си говоря както си искам". Това е в ужасен разрез с моите ценности, култура и манталитет. Дори скандално се различават от мен! Мисля, че това наистина ме пречупи и видях, че това не е моята среда. Налегна ме и носталгия към семейството ми, емоциите се смесиха и се получи доста болезнено.

- Ти си наследник на голям род с доста богата история, а прадядо ти е бил част от опълчението на Шипка. Може би от тук идва и твоята непримиримост към подобни ситуации?

- Категорично има връзка, да. Имам огромното щастие и късмет моята родова памет да е много силна и много ясна. В нашия род пазим реликви и паметници, които са на повече от 120 години, свързани с легендарни прояви на моите прадеди. Получил съм информация, както се казва, от първа ръка. Не просто съм получил имена, дати и събития от дядо си и от баща си, а цели разкази. Запечатал съм ги в себе си много дълбоко, предавам го и на децата си. Точно това ме е формирало още от детската ми възраст.

Когато учех история в училище и си навързвах нещата, приравнявайки ги с историята на дедите ми, още тогава в мен се оформяше една много силна почит. Много ми се иска да видя хора, които усещат тази българщина като мен. Може да прозвучи глупаво, но се чувствам малко самотен в това.

- В такъв случай дали може да се каже, че онова, което се случва във "Фермата", е една проекция на живота и обществото извън нея?

- Много точно казано даже. Тази тема дори я засегнах още докато бях вътре и фермерите ми се разсърдиха най-вече, когато използвах израза "това не е моята България". Казах ясно на масата, че ако това е извадката на българското общество, с изключение на 2-3 души, то значи това не е моята България. До такава степен се разочаровах.

Може да е прозвучало пресилено или дори грозно, но го казах безкрайно искрено, без да искам да им спестя нищо. В крайна сметка това е болка, която усещам от този факт и ако я тая само в себе си, какво – ще бъда просто един комплексиран човек?! По-добре да я извадя и те да решат сами какво да правят с нея.