Единственият български кечист в световната федерация Александър Русев всяка седмица се бие пред десетки хиляди фенове. Неговите мачове се наблюдават от милиони зрители.

33-годишният пловдивчанин, чието истинско име е Мирослав Барняшев, се прибира за кратко в България. Този път той не беше придружаван от своята екранна половинка и спътница в живота Лана (или Си Джей в истинския живот).

Специално за читателите на "България Днес" Мирослав разказа любопитни подробности от живота на професионалния кечист.

- Г-н Барняшев, какви бяха първите три впечатления, когато се прибрахте в България?

- Първото е груби хора. Една жена беше объркала къде да се нареди на паспортния контрол. Искаше да премине с лична карта на електронната машина. Друга веднага й скочи "Какво правите вие тука. Не става така?". Скара й се. Този път багажа ми пристигна, което не се случва всеки път. Направиха ми впечатление наводненията в Пловдив. Завакя два пъти дъжд за по час и целия град беше под вода.

В САЩ има торнада и урагани, които отнасят къщи. Ние тук два часа не можем да издържим. Европейска столица на културата сме, а всичко в града е разкопано. Грозна работа. Това са лошите неща. Хубавото е, че има доста футболни игрища за спортуване. Плащат се, но не е чак толкова скъпо, когато се съберат повече хора. Няма по-хубаво нещо от домашния български розов домат. Плодовете и зеленчуците в Европа са много по-хубави на вкус от американските. Алкохолът ни тук е фалшив. Пих онзи ден водка и главата втори ден ме боли. Уж беше хубава марка. Не пия много, но бяхме излезли с приятели. Оказа се чист спирт.

- Имате къща в Нашвил. Вашата майка беше разказала как ви е насадила грозде и пъпеши. Грижите ли се за градината?

- Трудно е за поддържане. Моите родители идват за два месеца. Отиват си, а после аз съм гроздоберка. Направиха асмата. Сега чакаме гроздето да порасне. Имаме краставички. Ала те станаха огромни, защото ги изпуснах и не ги обрах навреме. За последно бяха поникнали ягодки.

Майка ми каквото хвърли, пониква. Баща ми е голям майстор с ръцете. Направи дървен стол за един час. На мен нито едно от двете неща не ми се удава.

- Как протича седмицата на кечиста Русев?

- Прибирам се у дома в сряда, защото шоуто "Разбиване" е във вторник. Тогава съм като зомби. Спал съм 2-3 часа в самолета. Това ми е ден за разпускане. Не тренирам и дори си позволявам свобода с храненето. Играя си на игри по цял ден или гледам сериал.

В четвъртък влизам в час. Правя тренировки. В петък стягам багажа, переш, запазваш хотели, коли, самолети. Събота хващаме багажа и всичко наново.

- Пътувате доста, остава ли време да разглеждате?

- Не. Вече толкова години живеем в Америка. Видели сме всичко. По-различно е, когато сме в Европа. Жена ми Си Джей е голяма фенка. Тя обикаля да разглежда. Когато не ме мързи, чат-пат се хващам с нея.

- Замисляли ли сте се скоро с какво щяхте да се занимавате в България, ако не бяхте заминали за Америка през 2005 г.?

- Щях да съм охрана. С това започнах. Гледам как хората по барове и лични охрани са абсолютно същите от онези години. Няма промяна и развитие. Вината не е тяхна, защото в тази сфера няма какво да направиш. Аз имах други амбиции.

- Вашите амбиции са минали през критични моменти. Как устояхте на физическите и психологическите изпитания в една чужда страна, докато достигнете до световната федерация по кеч?

- Винаги съм знаел, че пътят няма да е лесен. Не съм се и надявал да е лесно, защото хубавите неща не се получават толкова просто. Когато имаш цел, можеш да спиш в кола, а и извън нея. Имаше една причина да замина в САЩ. Никога не бих се прибрал с подвита опашка. Вероятно това ми помогна в най-тежките дни.

- Работили сте като строител при българин в САЩ, но ви гонят оттам. Какво се случи след това?

- Няколко пъти съм оставал на улицата. Първият път беше, когато въпросните работодатели ме изгониха след месец служба. Изхвърлиха ме от къщата, където живеех. Казаха ми, че трябва да се махна до половин час. Единствените ми познати бяха колеги, с които заедно работехме. Те бяха мъжки момчета. Взеха ме при тях да спя. Живеехме осем човека в един апартамент.

После заминах за Лос Анджелис. Там получих помощ от Силвен Николов, който по-късно ми стана и кум. Господ здраве да му дава на него, на жена му Валя и на дъщеричките. Ако не беше той, пак бях заникъде. След това заживях в една къща. Там също не се получиха нещата. По онова време имах куче. Изгониха ни и с него живяхме няколко дни в колата. Моят братовчед ми помогна за два дни. След това и той ме изгони. Може и аз да съм бил крив, щом всички ме гонят. Само кучето ми остана вярно. Много си го обичах.