Станислав Стратиев

Рождена дата: 09.09.1941
Пол: Мъж

Завършва българска филология в Софийския държавен университет през 1968 г. През 1964–1968 г. е редактор във в. „Народна младеж“, а през 1968–1975 г. работи във в. „Стършел“. От 1975 г. е драматург на Държавния сатиричен театър в София.

За пръв път Станислав Стратиев публикува през 1958 г. във в. „Средношколско знаме“. Сътрудничи с разкази и фейлетони на вестниците „Народна младеж“, „Стършел“, „Пулс“, „Стандарт“, „24 часа“ и на списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Септември“, „Театър“. Дебютът му в прозата с книгата „Самотните вятърни мелници“ през 1969 г. е посрещнат възторжено от критиката.


Роден на 9 септември. Такъв беше последният герой от предишния ни вестникарски сериал, посветен на „Пирин фолк”. Такъв е и първият герой на новата поредица на „Всеки ден”. Станко Стратиев Миладинов, когото познаваме като Станислав Стратиев се ражда на тази дата, но през 1941 г. – три години преди обърналия историята преврат. И се превръща в класик на соц сатирата и на публицистиката през 70-те, 80-те и 90-те години на 20-и век у нас.

„Римска баня”, „Сако от велур” и „Рейс” – тези революционни за соца сатирични пиеси стават истински хит и касоразбивач през 70-те години. Те не само произвеждат звезди от артистите, които играят ролите в тях и се играят стотици пъти на сцената. Стават знакови за Сатиричния театър – най-смелия, най-обичания и най-популярния при онзи режим.
За мнозина в публиката думите, които чуват са плод на творчеството на артистите. Истината е, че авторът е Станислав Стратиев. Журналистът набързо е канонизиран като новата знаменитост на българската драматургия. Защото е майстор на крилатите фрази, или казано на съвременен език – на яките лафове.

Става любимец на Тодор Живков

Издигат го до художествен ръководител на Сатирата и става истински авторитет в театралната гилдия. И точно заради това му позволяват една нетипична за соца волност. Да напише специален сценарий за свои приятели артисти – никой от тях не е от трупата на Сатирата, като използва в него собствените им имена. Така Велко, Жоро, Павката и Фипо стават главните герои на най-обичания български филм „Оркестър без име”, заснет в любимия на артбохемата от онова време морски градец Созопол, който няма нищо общо със сегашния си мутробароков имидж, допълнен с вампирски елементи. С малко помощ от единствения сатирик във филма – Миташки – актьора Мито Манчев, и с находката – самодейката, на киноезик –натуршчицата Катерина Евро, плюс ярки епизодици като Георги Русев, Цъф и Ники Николаев, филмът се получава наистина фамозен.
Лафовете за цигарите „Кент” и  бонбонките „Тик-Так”, „Всяко се качило на кола и писка”, „Бомбардират, бомбардират, пък спрат” и още куп яки фрази до днес, цели 33 години след излизането на „Оркестър без име”, забавляват всеки зрител, който е гледал филма поне веднъж. Истината е, че всички сме го гледали „по сто пъти”, както се казва – пет, шест, десет поне. Стратиев е сценарист на общо 8 филма, но никой не постига подобен фантастичен успех. Киното му е хоби. Хвърля усилия главно в театъра и в публицистиката.

Има издадени 22 книги, 6 от които излизат след смъртта му

през 2000 година. А сред пиесите, които се играят до днес, не са само троицата велики, които са станали отдавна класика и ги изброихме по-горе, но също така „Максималистът”, „Животът, макар и кратък” (първа награда в конкурса за европейска драматургия, организиран във Франция), „Мамут”, суперпродукцията „Балкански синдром”, предсказала десетилетие по-рано изригването на чалгата и като музика, и като култура и цивилизационен избор, „Зимните навици на зайците” и още много. Те се играят не само у нас, но и в цяла Европа, че даже отвъд. Гротеска, понякога абсурд, текстовете на Станко, както го наричат приятелите му, вадят общочовешките смехории и драматизми от българския живот.
Една от последните му пиеси – „От другата страна”, печели наградата за драматургия в прочутия световен конкурс на ВВС. По същото време той започва своя авторска рубрика по програма „Хоризонт” на Българското национално радио. Неговите текстове под общото мото „Понеделник анфас” правят шокиращи рейтинги в зората на демокрацията.
Признанието на ВВС има голяма роля именно Стратиев да бъде почетен за същата пиеса и с най-престижната българска театрална награда „Аскеер” през същата 1993 година, която му носи като приз и ценна картина, за да попълни своята голяма и ценна колекция от шедьоври на българската живопис.
Станислав Стратиев умира във Виена на 20 септември 2009 година, броени дни след своя 59-и рожден ден. Отива си в тъжно време на бездуховност, когато българските творци са обречени на забрава и мизерия, а народът на беднотия, наричана за по-красиво „фискална стабилност”, „валутен борд” и как ли още не.
И понеже, нямаме много памет за гениалните текстове, написани от българи, ето няколко болезнено верни, че и все по-верни, цитати от Стратиев, върху които си струва да се замислим. Например този: „България е страната на негораничените НЕвъзможности”. Или друг: „Хората на кръстопът не пикаят, пък ние държава сме направили”. А може би всичко е казано със следните думи:
„Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична”.