Димитър Манчев (17.07.1934-14.01.2009г.)

Рождена дата: 17.07.1934
Пол: Мъж

„Ту би ор ноС ту би – даС ис Да куешън”. По този начин Димитър Манчев рецитира Хамлет пред приятелите си, когато е в настроение, продължавайки тирадата с куп несъществуващи думи. Заради гримасите и измисления английски, другарите му се превиват от смях. А един чужденец го пита откъде знае този стар аристократичен диалект, на който изрича езика на Шекспир.

Миташки от „Оркестър без име” е вероятно най-органичният и един от най-неоценените приживе актьори на българската сцена и на родния екран. А също и от най-смешните. Защото просто не му се налагаше да играе – той си беше невероятен оригинал.
Признат за „заслужил артист” в чест на своята 50-годишнина през 1984 г., при това заедно с най-близките си приятели Васил Попов и Хиндо Касимов, той е един от най-обичаните изпънители на Сатирата – любимият по време на соца театър. Миналия петък Мито, както му викаха близките, щеше да стане на 81 години, ако не бе предал Богу дух през 2009 г.
Има нещо символично в това, че сякаш сянката му е вградена в зданието на бившия ТЕЦ на ул. „Стефан Караджа” в сърцето на София, където той е взет за актьор точно с влизането на Сатиричния театър в нея. Това наистина е част от неговия дом, особено като се има предвид, че живее буквално на 2 минути пеша от храма на комедията – на ъгъла на улиците „Шишман” и „Гурко”.

„КебапЧЕ как пече” е авторската версия

на Мито на популярната народна и негова любима песен „Ела да видиш ти тоз чудесен край”, в чийто текст между другото се споменава: „Кебап се как пече, руйно вино как се лей”. Ако Сатирата има бохем, това е точно Манчев. Може да не е толкова тънък кулинар, колкото са другите заслужили артист и негови набори Васил Попов и Петър Пейков, но Меито готви с чувство. И пие с чувство. А хване ли го, комедията става дел арте и е гарантирана, както и болките в стомаха от смях на цялата компания. Известно е, че талисманът на Сатирата – великия български драматург и комедиограф Станко Стратиев, рисува в сценария си образите на героите на „Оркестър без име” по тези на актьорите, които ги играят. Затова те и носят съответните имена – Жоро, Велко, Павката. Само Катето е Рени, защото Станко не я познава преди филма. Но Мито е 100% отразен в Миташки. И наистина, ако не беше актьор, той щеше да бъде фантастичен ресторантьор. Защото ресторантът не е само храна, той е и страст, отношение към живота и към хубавата страна на живота. В житейски план Мито също има принос към този занаят.


Негов патент е понятието „алелуя” за оставащото под салатата

Да бъде отопена нежната смес от оцет и зехтин, както и мъничките късчета домати и сиренце с парче хляб – какво по-вкусно може да има в лятно време. Казват, че това била любимата храна на самата лейди Даяна. Но първо на Мито Манчев.
Не бива покрай „Оркестъра” да забравяме друга негова велика и толкова характерна за натурата му роля – на разрушителя на къщи в „Най-добрият човек, когото познавам”. Малцина пък помнят неговия Киро Факиро от „На всеки километър”, където Мито играе автомобилен състезател и кара съвсем истински, без реално да може да шофира. Когато един актьор обича киното, той явно може да прави и иначе невъзможни за него неща. Сред другите класики с негово участие са „Горещо пладне”, „Понеделник сутрин”, „Роялът”, „19 метра вятър”. Участва във всички легендарни постановки на Сатирата като „Януари”, „Римска баня”, „Господин Балкански”, „Чичовци”, „Смъртта на Тарелкин”. Никога не се споменава, но ако имаше справедливост според колегите му щеше да е получил титлата „народен артист” за изпълнението си в „Кавказкият тебеширен кръг”.

Човекът, който никога не си трае

обаче не по мярка на соцсистемата, където „преклонената главичка остра сабя не сече”. В театър, който е любим на самия първи партиен и държавен ръководител, това не е добра препоръка за кариерно развитие. Бай Тошо си харесва Калата и за него нямат чет нито ролите, нито титлите, нито званията, нито бонусите. Мито пък не крие, че не приказва с „народния артист” и „героя на социалистическия труд”. Защото, по мнение на Манчев, той просто не е добър човек.
Само трима души в Сатирата са дръзвали да кажат, че според тях „царят е гол”. Единият е Методи Андонов, режисьорът на „Козият рог”, „Бялата стая” и на най-великите постановки на смешния театър, който по причина на терзания, вследствие другарски съд, си отива без време от рак. Вторият е Григор Вачков, незабравимият Митко Бомбата, но и великият изпълнител от „Мъжки времена” и „Мера според мера” – мъжки образи в българското кино, дето няма да бъдат догонени, и който също си отива време от тежка болест, след като са го подложили на нещо подобно. Третият е Мито Манчев. Той пък си отиде от развитието на диабета, който постепенно го победи, отказвайки органите му един след друг в продължение на години. Калата ги надживя.  

Като говорим за без време отишли си хора, само на 52-годишна възраст изгубихме заслужилия артист и феноменално добрия човек, за когото ще разкажем в следващата серия.