Луи де Фунес

Рождена дата: 31.07.1914
Пол: Мъж

Луи дьо Финес, както дълго време беше наричан в България, е роден с имена тип „последният да затвори вратата” – Луи Жермен Давид де Фунес де Галарса. Причината е, че той е син на испански аристократи от Севиля, които са принудени като много свои сънародници да емигрират във Франция и да заживеят в предградие на Париж като обикновени граждани. Бащата Карлос де Фунес де Галарса е юрист. Той доста негативно възприел идеята на сина си да стане артист. Луи де Фунес е роден на 31 юли 1914 г. в Курбевоа, предградие (град-сателит) на Париж

Луи започва съвсем млад. Първо се пробва в кабаретата, където прави малки комични сценки. Нощната работа никак не е по вкуса на аристократичната фамилия, ала тежките времена на Голямата депресия не позволяват особени глезотии. Всеки работи, каквато може. Луи е харесан и скоро започва да се труди и в радиото, което преди появата на телевизията е медията, която прави актьорите популярни. Само че синът на испанския благородник няма късмет. Така и не се прочува. Затова пък сключва престижен брак

На 29 се оженва за племенницата на Ги дьо Мопасан. Свързването с фамилията на един от най-великите писатели на Франция обаче не му помага в кариерата. Когато е на 32, Луи открива киното. Ала то не открива него. Снимат го в епизодични роли, при това не комични, каквито обича, а романтични, колкото и смешно да звучи това.

Той обаче не се отказва. Снима при всеки удобен случай, а в останалото време прави декори и действа като сценичен работник в театъра. Спомня си за онези години с болка, казва че бил „тих и тъжен”. Прави какво ли не, за да свързва двата края и да осигурява прехраната на семейството и двете си момчета Оливие и Патрик. Бачка като лъскач на обувки, кожухар, продавач, счетоводител.

Като всеки даровит човек, и той има многобройни таланти. Включително и този да свири на пиано, който му позволявал да допълва семейния бюджет при недостига на средства от основната работа.  
След 75 роли, които приема като провал, понеже са твърде незначителни, най-накрая е забелязан в комедията „Ни чул, ни видял”. Тя идва, когато е на цели 44 години. Вестник ”Франс Диманш” провъзгласява Луи дьо Фюнес за ”най-смешния актьор на Франция, който нито е млад, нито е романтичен, нито е хубав, нито има коса... Но жена му още не се е развела с него, даже напротив — винаги присъства на снимачната площадка. Изглежда мосю Фюнес не може да се снима без нея.” Ала и това не е неговият пробив. Късметът идва пет години по-късно. С ролята, която първоначално изглежда глуповата на мнозина, прочели сценария по действителен случай. Тя е на полицай от Сен Тропе.

През през 1963 г. драматургът Ришар Балдучи е на море в предпочитания от френската бохема курорт Сен Тропе, който по онова време е просто селце в Южна Франция, далеч от лъскавите крайбрежни булеварди и луксозните хотели и витрини на Кан, Ница и Монте Карло. По време на ваканцията

Създателят на образа на Крюшо е ограбен в Сен Тропе и така става жертва на местната полиция. Открадната му камера така и не е намерена от жандармеристите, но колоритът им го вдъхновява за гениалната идея да опише приключенията с много чувство за хумор. Сценарият се харесва на режисьора Жан Жиро. Той кани Луи, когото е харесал петилетка по-рано. През 1964 г., в чест на половинвековния юбилей на актьора той триумфира на екрана като полицай Крюшо.

Успехът е толкова голям, че през следващите 18 години триото, създало безсмъртната комедия създава 6 филма за полицай от Сен Тропе, които правят курорта и създателите на лентите световни звезди. Най-голямата от тях естествено е Луи дьо Фюнес, както започват да го наричат със своето произношение на неговото име французите.

По ирония на съдбата последният филм от поредицата, който излиза през 1982 г. и се нарича „Полицаят и полицайките” е и лебедовата песен на гения на смеха. Малко след края на снимките той напуска този грешен свят. Но мълчи сърце!

Фюнес и Жиро създават и други гениални комедии. Няма как да не отбележим легендарните „Скъперникът” и „Зелева супа”, които не само носят на сценариста и изпълнител на главните роли Луи дьо Фюнес най-накрая престижни награди и признанието за голям кинотворец във Франция и целия свят, но и са своеобразни бенефиси на двата таланта в самия край на кариерите им.

А на старта, година след супер успеха на първия си голям филм, Луи дьо Фюнес  среща на екрана другия най-голям комик на Европа Бурвил. Двамата правят уникална комедия от една проста разходка от Ривиерата до Рим с голяма американска кола. Филмът се казва „Глупакът” и се превръща в класика още в онази далечна 1965 г. На следващата 1966 г двамата големи отново се срещат за поредния си удар. Луи и Бурвил са герои в антифашистка комедия. Който мисли, че „такова животно нема”, сигурно не е гледал „Голямата разходка” – прекрасен филм, който показва, че и най-сериозните неща са по-разбираеми и са приети с цялото сърце, когато са разказани смешно. И двата филма са на Жерар Ури, който намира в двамата си актьори хора, които успяват да надминат успеха на предшественика си на върха Фернандел – човекът с усмивка на кон.

Малко преди да навърши 60, Франция удостоява Луи с върховната държавна чест – праави го Рицар на почетния легион. Званието обаче не му носи късмет. Актьорът се разболява тежко. Получава два инфаркта, но ги преживява.

Тъкмо когато Луи окончателно решава да изостави киното след повече от две години, изкарани в болници с опасност за живота, при положение, че вече не е първа младост, когато е убеден, че трябва да продаде къщата си в Париж, да замине завинаги в имението си в Нант – истински замък и дворец в стила на неговите предшественици аристократи, и да отглежда любимите си рози, Клод Зиди кани актьора за участие в „Крилце или кълка”. Филмът от 1976 г. също се превръща в класика, която се надсмива с добродушна и не чак толкова ирония над претенциите на френската кухня и най-вече на кулинарните справончици „Мишлен”. Лекарите не искат даго пуснат, ала той е непреклонен, защото не смята, че животът му е свършил. Хората с бели престилки решават да го наблюдават пряко на снимачната площадка. Новата надежда с поредния филмов хит го зарежда с енергия за още 6 години напред, през които отново работи като луд, а после се прибира тихо и кротко в палата си, за да се потопи в живот ала Мопасан от 19-и век – лови риба, подрязва любимите рози, чете и пише, радва се на вярната си съпруга.

Снимка: utro.bg