Образът на Тръмп започва да се изгражда точно преди 40 години – през 1976 г.

И не от някоя „жълта” медия или забавна програма. Всичко е напълно сериозно и тръгва от флагмана на американската и на световната прес журналистика „Ню Йорк таймс”.
 Журналистката Джуди Клемесръд прави за лятно уикенд издание на вестника материал за младия строителен предприемач Доналд Тръмп в рубриката за любимите места на нюйоркските знаменитости. Самото влизане в рубриката е белег, че персоната, която се описва вече е Някой в града и дава статута на знаменитост. Идеята е да бъде даден особен поглед, защото бащата на Тръмп е сред хората, променили Бруклин и Куинс, а
синът му намира в тях своите любими места, което звучи като „човек ухапа куче” и е истинска новина, защото някое лъскаво кътче от Пето авеню би влезло в грахата „куче ухапа човек” и не би било интересно за никого, нито пък би се запомнило.
Тръмп, разбира се, усеща, че журналистите обичат събеседникът да им дава сам материал, за да блеснат, което гарантира успеха на статията, а значи и блесването на описвания от тях субект – тоест на самия него. Журналистката харесва своя обект и, използвайки парабола – че и Тръмп като Великият Гетсби гледа Ню Йорк колко е близо и колко е далеч, тя направо рисува в очите на публиката образа на любимия литературен герой. Неслучайно нарича Тръмп „младежа с ослепително белите зъби”. И го сравнява със самия Робърт Редфорд.
Освен, че актьорът е интелигентният секссимвол на онази епоха, той играе именно Джей Гетсби в най-успешната екранизация по несравнимото произведение на най-нюйоркския писател Фицджералд, редом с Миа Фароу, канонизирана икона на града от филмите на мъжа й Уди Алън. Получава се един печеливш миш-маш от образи на богатство, блясък, традиция, елегантност и привлекателност и простата вестникарска статия успява да свърже образа на новака в света на знаменитостите в легенда. За онзи момент градска легенда.
Поставянето на основите на този рекламен образ, дарен от зачеването му с най-очакваните психологически характеристики на бъдещ успешен бранд, продължава с твърдението, че състоянието на Тръмп е „над двеста милиона долара”. Това звучи наистина фантастично, защото тези пари в днешна равностойност гонят милиард долара, а през 1976 г. петролната криза е достигнала най-ниската си точка. Човек, който преуспява на онзи фон, няма как да не привлече вниманието. Понеже е млад и атрактивен, за публиката той се появява като добра надежда, че най-доброто предстои – задължителния холивудски хепиенд, който прави един филм – и той сам по себе си бранд – харесван и успешен.А истината е, че по онова време Доналд работи за баща си и печели месечно 10 000 долара. Фирмата му осигурява лимузина с шофьор и жилище, но това остава скрито за публиката, за да не разваля прекрасния му образ.
Материалът, който е едновременно емоционално, но и хитро написан, и в който баща му – легенда на нюйоркския строителен бизнес, го нарича „най-умния човек, когото познавам”.
Тъй като съвременните медии работят по законите на пропагандата, неписани от Гьобелс, но изпълнени брилятно от него за създаването и налагането на бранда Хитлер, а те гласят, че не е важно кое е истина, важно е да бъде повтаряно, за да стане истина, свежата и добре написана статия в авторитетния „Ню Йорк Таймс” – още една гаранция, че няма как да не бъде истина, щом вестникът застава зад нея с името си, води до интерес на другите медии към младия Тръмп. Никой не се интересува доколко образът, блестящо изработен от Джуди Клемесръд и написаното от нея са достоверни. Всичко изглежда и звучи добре и си заслужава да бъде повтаряно и обогатявано.