Има 2 култови филма за Азербайджан, които са ми любимите руски изобщо – Бялото слънце на пустинята и Диамантената ръка. В естествения декор на втория влизате направо, когато се озовете в стария град на столицата Баку – Ичеришехер в самия център. А от първата лента знаете за голямото богатство на тази малка страна – нефта. Той е бил добит първо именно тук не без помощта на прочутите братя Нобел, които с тези пари са основали и кръстената на тях награда...

Имаше книга на Виктор Пасков, озаглавена Германия – мръсна приказка. Е, Баку е чиста приказка. Чиста в буквален смисъл, защото в цзяла Южна Европа, хеле пък в мюсюлманска държава няма да намерите толкова почистен град – блести. Но много повече блести с невероятните произведения на съвременната архитектура, които са най-забалежителните му сгради. Но преди да разкажем за тях, да споменем как им се получава на азербайджанците?!

Лесно им е, имат си нефт, ще каже някой. А ние, като имаме най-големите златни залежи в Европа, защо тънем в мизерия следва логичният ми въпрос. Ами, защото сме ги дали на концесия срещу 0,75% на Дънди Прешъс. А Баку не е дало за 10% концесионна такса нефта си на британците, когато се разпада СССР и днес може да си позволи да има 5- и 7-лентови фантастични буверади, естакади като във футуристичен филм и уникални сгради.