Какво всъщност стана и с академията, и с жената?

С жената нещата бързо се разбиха, защото аз живеех на един скапан таван и всяка нормална дама, която иска да има бъдеще не може много дълго да търпи това. В академията бях при Филип Адриен, който в момента е голямо име и с който съм работил в Париж. Първия месец осъзнах, че финансово няма да мога да издържа, започнах да не ходя, тъй като аз работих и нощем, а сутрин те имаха заниятия. Някак си минах отстрани и на шестия месец аз се позабравих. Разбрах, че амбицията ми в живота, да съм актьор, ти налага оцеляване, за да ходиш в една лустросана академия. Това за мен беше лукс.

На теб ти е било трудно. Какво работеше?

Не се оплаквам. Продавах картини, работих като секретарка на едно място и започнах да се уча на компютър, работих и като келнер. Много обичах работата си по концерти, където носих озвучаването. Носил съм например тонколоните на Кис, през нощта пък слагахме пързалките на Дисни концертите. Имах много приятели. После се подготвих по математика и рисуване и влязох във Версайското училище, където завърших архитектурно образование.

Как беше по това време по улиците на Париж?

Ами борба за оцеляване. Имаше албански, сръбски групи, опасни хора-руснаци и украинци. Имах приятелства с хора от всички националности, като турци, араби. Нямах време за отчаяние.

Към какво си любопитен?

Винаги съм бил любопитен да научавам нови неща. И сега започвам да уча едни неща, ще се занимавам с офроуд. Любопитно ми е, а също и екстремно. А предстои и един филм...

Има ли прилики между твоят житейски опит и героя ти Джаро в „Под прикритие“?

По принцип не. По принцип това са персонажи, за които черпим информация от техния психологически профил в сценария.

Кой е най-трудния момент в живота ти?

Смъртта на брат ми. Той почина през 1995г., с десет години е по-голям от мен. Беше всичко в живота ми, с баща ми сме се виждали много малко. От брат ми съм наследил почти всичко. Той беше най-близкия ми човек и аз тежко го изживях.

България или Франция предпочиташ?

България са хората, които обичам. Нищо повече от това. Франция също. Така че аз имам едната част, без които не мога са тука, другата част са там. Аз разделям времето си между тях. Липсва ми моята уличка, на която живея в Париж, месаря, хлебаря.. Като постоя два месеца там, започват да ми липсват приятелите в България.

А децата?

Те са във Франция. Смятам, че където и да се намира един човек, грижата за децата трябва да е първостепенна.

Те се казват Даная и Олга, как им избра имената?

Те трябваше да се казват Ана и Елена. Проблемът е, че когато кажеш „Ана“ в японския език това означава „дупка“. Имаше голяма дискусия около имената им, защото трябва дазвучат адекватно и на японски. А името Даная дойде от любимата ми картина на Климт и гръцката исория за Даная. За принцесата, която влиза при Зевс под формата на златен дъжд. Олга дойде от там, че исках да носи „О“ на брат ми, който се казваше Огнян.

На какво искаш да научиш твоите дъщери?

Те ме учат на повече неща, отколкото аз. Това, което мога да им помогна го правя. Но това, което Бог е приготвил за тях, нямам нищо общо с това. Сега в клас се учат как да възприемаме другите. Те не винаги са приятни, затова трябва търпение и да се опарят от нещо.

Ти вярваш ли в наказанието и в милостта?

Моето кредо е православното и най-големият акцент в него е милостта. А наказанието идва по твоя вина, не по негова.