България е единствената съвременна страна, където беше направен опит църквата да се разцепи. И ако това не се случи, заслугата е на един човек – Патриарх Максим, който си отиде тези дни.

Той става глава на Българската православна църква през на 8 март 1971 г., когато Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия на свое заседание взема решение да се предложи и да се поддържа Ловешкият митрополит Максим (Решение №145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков.

Подкрепя го землякът на Максим от Троян и министър на отбраната Добри Джуров. Той е най-силният човек в държавата след съратника си от партизанската бригада Чавдар - Тодор Живков също е в добри отношения с патриарх Максим, като изпълнява молбите му за възстановяване на църквата Св. Спас в София, както и Духовната семинария в Черепишкия манастир.

И така от март 1971 г. Максим е наместник-председател на Светия Синод, като официално е интронизиран за патриарх на 4 юли 1971 г. Той заменя на този пост първия български патриарх Кирил, който почива. Максим е негова дясна ръка.

Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение през 90-те години на 20 век именно заради решението на Политбюро в негова подкрепа, което довежда до разкол в БПЦ и създаване на втори синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий. Те са подкрепяни от тогавашното първо правителство на СДС. Неговите основни фигури като Филип Димитров и Иван Костов и дори последващият кмет Стефан Софиянски канят на официалните церемонни и целуват ръка на разколниците.

Стига се до грозни батални сцени за превземане на черкви, манастири, свещоливници, защото истинската война е за огромните богатства на Българската православна църква. Тя е най-големия след държавата собственик на недвижимости в българия. Наред с многото манастирски землища, това са и доста представителни сгради в центровете на всички градове, особено тези в София – цял квартал между улиците Цар Калоян, където е патриаршеската резиденция, и пряката ѝ Позитано,  бул. Александър Стамболийски и булевард Витоша.

Максим е човекът, който по време на соца грижливо събира тази собственост. Благодарение на него, не без помощта на издигнатата в същите години Людмила Живкова, българските черкви не само не са унищожени както в СССР, но и са издигнати в култ като паметници на изкуството.

С общите усилия на дъщерята на Бай Тошо и патриарха в програмата Световно наследство на ЮНЕСКО влизат Рилския манастир, Ивановските скални църкви, Боянската църква, църквите в Несебър и целия стар град. Освен туристическа реклама, а чрез нея посетители и дарения, това гарантира и международни пари за поддържането, реконструкцията и обновяването на невероятните храмове. Държавни средства пък се насочват към манастирите, които Максим оживява чрез откриването на хотелски стаи.