Днешните ни спортисти се оплакват от безпаричие, но то е, защото не знаят какво е било дереджето на първопроходците. Днес Ви разказваме историите на първия медалист и на първия шампион на България на Олимпиада, които са показателни какво се казва истинска сиромашия.

През 1952 г. България се връща като участник на олимпийските игри. Това става в Хелзинки. Опустошената от войната страна няма средства да инвестира в спорта, нито пък той е смятан за национален приоритет. Тогавашният първи партиен и държавен ръководител Вълко Червенков, който наследява на поста брата на жена си Георги Димитров има по-важни задачи – на първо място да строи инфраструктура.

Затова спечелването на първия олимпийски медал не е грандиозно събитие. Борис Георгиев, който е осемкратен републикански шампион по бокс е човекът, коййто донася първото отличие в огромната днес родна колекция.

Моката става българин през 1940 г., когато Германия ни връща Южна Добруджа. През 1929 г. той се води роден в Румъния, в чиито тогавашни граници попада Добрич. Изгонен е от училище, защото не щял да учи езика на власите, които и до днес нарича „мамалигари” заради любовта им към качамака. Борис попада на полето, където работи с родители си. Това е и неговият фитнес. Вестникарска статия го запалва по бокса. Когато идва ред да служи в армията, вземат го в спортния й клуб ЦСКА, който е току-що основан. Там вече започва да тренира истински. За нивото му говори фактът, че в дългогодишната си кариера няма регистриран не само нокаут, но и нокдаун.

На игрите в Хелзинки обаче му е създено да изгуби по пътя към върха. Става „въртележка”, както в спортните среди наричат разиграването на няколко съперници с взаимни загуби. Моката така и не разбира, че печели от рулетката бронзов медал. Затова вече е облякъл костюм, когато го привикват на почетната стълбичка. Когато вижда българското знаме да се издига, сълзите напират в очите му.

„За бронза не ми дадоха пари, кола или жилище. Не ме приеха тогавашните ръководители на държавата Вълко Червенков и Антон Югов. Дори шефът на БОК ген. Стойчев не дойде да ме поздрави в Хелзинки!“, спомня си легендата.

Така, немил – недраг, той се качва на влака. Чак в Москва – столицата на братския Съветски съюз, откъдето минава композицията, ръководителят на федерацията по бокс – написалият „На всеки километър” Павел Вежинов, му връчва „премия” за отличието. Наградата е несесер за тоалетни принадлежности. При тоталния недоимък в следвоенна България обаче и това е лукс. Вече върнъл се в родината, Моката става и орденоносец, от което в онези години по-голяма чест няма. Дават му втората по величина държавна награда „Орден на труда”, но не златен както на тъкачките многомашиннички, а сребърен.

Седмици с кораб пътуват до Австралия българските участници в олимпиадата в Мелбърн през 1956 г.Част от групата – в това число борците, се уреждат поне да летят, макщар и на ужасно раздрънкан белгийски аероплан.

По тази причина никой не очаква от уморените ни атлети да се борят за отличия. Макар и вече подготвяни от водещи съветски специалисти, нашите са отписани дори от собствените си ръководители. Но ето, че става чудо. Никола Станчев печели първата от 55 титли от олимийски игри в историята на България.

Селянинът от Бургаско е дяволски силен и въпреки че бележи една загуба в турнира, „въртележка” е възможна, стига след това да постига само победи с туш. Той се амбицира и го прави. Разбива конкуренцията в категория до 79 килограма и се окичва със златото.

Държавата не очаква да посреща шампион и по тази причина липсва нормативна уредба, на базата на която да премира олимпийския шампион. Така се решава да му отпуснат яре като на старите пехливани плюс 70 долара за триумфа. Повелителят на свободната борба обаче се радва, защото в сегашни пари са над 1000 лева.

В онези бедни години това се смята за състояние. По-късно му дават и апартамент в окръжния град Бургас. Никола Станчев цял живот прекарва скромно. Преди да се въведат специалните шампионски пенсии, за които стана дума в миналия епизод, той получаваше пенсия около минималната за страната. Неговото семейство обаче продължава с победите – в момента внукът му Георги е един от шампионите в съвременния гладиаторски спорт ММА, макар и в малко по-ниската категория до 70 кг.

Никола Станчев и начинът, по който го посрещат хората у нас, подсещат дошлия току-що на власт преди олимпиадата през 1956 г. Тодор Живков, че неговият режим може само да спечели от развитието на спорта.

Комунистическият ръководител решава да превърне няколко традиционни дисциплини за националния ни характер, на първо място борбата, във визитни картички за успехите на социалистическата държава. Тя започва да налива маса пари в спорта, а също така да се грижи изключително много за своите шампиони. Тази работа не закъснява да даде резултат през 60-те години, когато страната ни застава на челно място в този спорт и произвежда големи шампиони на олимпиадите и на света.