"Последните опълченци или да победиш времето? На фотографията виждате побелели воини, възрастни мъже, излъчващи сила неподвластна на времето. Това са последните български опълченци. Снимката е направена на 22 февруари 1948 г. във Военното училище в София. На нея виждате Васил Джабарски, Кръстю Янков Попов и Тодор Калоянов. Какви са техните съдби?

Васил Джабарски е роден през 1848 година в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, опитва късмета си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в 4-та дружина на Българското опълчение, участва смело в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „За храброст”. След раждането на новата българска държава се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За кратко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо загиват в битките при Дойран. Дядо Васил е един от големите дарители на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 г.

Опълченецът в средата е Кръстю Янков Попов. Не успях да открия много за него, въпреки че гърдите му са осеяни с безброй ордени. Сражавал се е в 4-та дружина. Според изследователите, това е най-дълго живелият опълченец. Умира в София през 1954 на 104 години. Във фонда на БНР - Българско национално радио има уникален запис на негови думи от 1950 година, в които той обяснява на войници смисъла на клетвата. Когато човек чуе неговото обръщение „Мои чеда…”, някак си настръхва, сякаш му говори самата история.

Третият дядо, най-вдясно, Тодор Калоянов, е от Панагюрище. Участник в Априлското въстание и опълченец от 1-ва дружина. Герой от сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново. Изключително уважаван човек, истински патриарх на възрожденския дух. Умира при нелеп инцидент на 28 юни 1948 година на 96-годишна възраст. Негов е бляскавият и трогателен спомен наречен „Отдихание до Оборище”, когато на преклонна възраст отново се качва на мястото на бунтовната клетва. Ето част от него:

„Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с файтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може! При паметника наш Минчо панагюрчето дума:

- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да дойдеш до тук без конче?

Рекох му:

- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори... И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.”

Защо ви припомням тази история точно днес (тя е описана по-обстойно и в книгата ми „Нека помним. Истории от историята“)? Защото за мен тези хора символизират най-добре смисъла на националния ни празник. Нека помислим. Тринайсет от опълченците стават съвсем заслужено генерали, мнозина други заемат други ръководни длъжности в новата държава, а тези, победили времето дядовци, си остават едни редови „обикновени опълченци”.

Едни „обикновени герои”, които когато трябвало грабнали пушката, а после скромно и тихо, с много труд и предприемчив дух, отгледали и възпитали деца и родове. На такива като тях, на „обикновените” чеда на земята ни, се е крепяло и крепи българското. Очите на старите опълченци светят и сякаш преодоляват годините, които ни делят. И през времето добродушно, но и строго към нас поглежда българската съвест и мъдрост. Честит празник и нека помним!", написа водещият на Операция История Росен Петров по случай националния празник 3 март.

Росен Петров