Бохдан Слама е един от емблематичните режисьори, който продължава традициите на Чехословашката нова вълна и е заслужил признанието на специалисти и филмови форуми в цял свят. За пълнометражния си дебют „Диви пчели“ (2001) той печели наградата „Тигър“ на фестивала в Ротердам. Успешната му кариера като режисьор продължава повече от две десетилетия. За филма „Щастие“ (2005) е удостоен със „Златна раковина“ в Сан Себастиан. Сред филмите му са „Провинциалният учител“ (2007), „Четири слънца“ (2012), „Земята на сенките“ (2020), „Суша“ (2024). От 2008 година Слама е преподавател и ръководител на катедра „Режисура“ на прочутото училище за кино в Прага – FAMU.

Между 10 и 14 март в партньорство Чешкия център – София в неговата кинозала ще бъде представена ретроспектива с пет от творбите на Бохдан Слама (вход свободен), а на 15 март в кино „Одеон“ ще се състои международната премиера на най-новия му филм „Краят на света“, като Слама ще получи Специалната награда на София Филм Фест.

Представяме ви текста на Цветан Цветанов, посветен на творчеството на чешкия режисьор.

Бохдан Слама има специално място сред поколението чешки режисьори, започнали да снимат през 90-те години на миналия век и заявили и затвърдили себе си като световни майстори на киното през нашето хилядолетие. Роден е, също като цялостно представените през годините от София Филм Фест у нас и любими на българските кинозрители Петър Зеленка и Ян Хржебейк, през 1967 г. (и само две години след друг свой именит сънародник – Ян Сверак), а фактът, че е отраснал в същите тези години, непосредствено след чехословашката 1968 г., също има своето недвусмислено историческо значение.

Бохдан Слама, който посети София преди 12 години, и то не сам, а заедно с легендарната чешка пост-пънк група Vypsaná fiXa, авторите на музиката към филма му „Четири слънца“ (2012), за концерт и прожекция на четири от филмите си (тогава – по покана на Чешкия център, в едни години, когато в сградата им се провеждаха дори пънк концерти), е от Опава, град в Моравско-силезийския край на Чешката република, историческата столица на Чешка Силезия. Тази мултикултурна среда, с цялата ѝ природна красота и всичките ѝ исторически причинно-следствени обусловености, е сякаш отправна точка за размишленията му за човека и историята в много от филмите му – моравците в дълбоката провинция са герои на ранния му шедоьовър „Диви пчели“ (2001), 1968-а във филма „Краят на света“ (2024) е видяна през призмата отново на живота в „малкото място“ (селце в Изерските планини), като тук дори единият от двамата oсновни персонажи е потомък на руски благородници (един чешки Лермонтов, но защо не и Набоков), черно-бялата историческа хроника „Земята на сенките“ (2020) пък поставя вечния въпрос за хората, живеещи в гранична ситуация по време на войни и световни катаклизми, „Кои сме ние?“.

Всъщност, този въпрос е в основата на цялото творчество на Бохдан Слама, като условното разграничение между по-ранните му филми („Диви пчели“, „Щастие“, „Провинциалният учител“, „Четири слънца“) и най-новите, които българският зрител ще види за първи път на 29-ия София Филм Фест („Земята на сенките“, „Суша“ и „Краят на света“), е основно в насока по-ярко открояващата се историческа рамка в трите последни. „Кои сме ние“ обаче, на едно по-базисно, чисто човешко микрониво, е въпрос с отворен край, чийто отговор търсят героите на всички филми на режисьора, независимо от тяхната възраст, възгледи за живота, принадлежност или социален статус. И макар светът да е пълен с болка, несправедливост, излъгани надежди и непосредствена опасност дали ще оцелеем и като индивиди, и като общество, островчетата на човечност и надеждата, че въпреки всичко можем да живеем заедно, заемат ключово място във филмите на Бохдан Слама. Обикновено те идват накрая, но ние им вярваме, защото, за разлика от класическия комерсиален „хепиенд“ в някои по-западни кинотрадиции, при Слама те почиват на по-здрава логика, каквато е логиката на кръговрата в природата (с всичките раждания, умирания и прераждания), и по-здраво светоусещане, каквото е светоусещането на обикновените чудаци от филмите му – на „образите от стария свят“ (по Душан Ханак), на Майкъл Джексън от Моравия, ако щете, на лудия знахар, който „чува“ камъните, на съседа две къщи по-надолу, който, съвсем измамно, дори не ни изглежда като чудак... но я се вгледайте по-внимателно.