Г-н Тарантино, съдейки по Вашите филми, трябва да попитам: обсебен ли сте от женските крака?

Не се срамувам от това. Ако мислите за режисьорите, които бяха обвинени, че са луди, това щеше да е Алфред Хичкок, щеше да е Бунюел, Самюел Фулър – това е доста добра група. И това предполага, че са били доста добри режисьори, защото са знаели къде да поставят камерата си. Но мисля, че краката и дупето получават почти еднакво време в моите филми.

Както и насилието.

Просто разказвам историите си и върша работата си. Харесва ми да се занимавам с жанрове и да навлизам в поджанрове. Жанровете, с които се занимавам, съдържат сензационни, изпълнени с насилие материали – било то криминални филми, филми за кунг-фу, филми за самураи, филми за убийства, филми за преследване с коли – така че те естествено се поддават на това. Когато става въпрос за вълнуващо кино, тези жанрове се поддават на спиращо сърцето кино с насилие. Харесва ми. Но в случая с Джаки Браун не е насилие, всичко е въпрос на характер.

Каква е Вашата рецепта за писане на толкова ярки герои?

Това по никакъв начин не е шеговит отговор на това, но: аз съм писател. Това правя. Работата на писателя е не само да пише за себе си, но и да погледне останалата част от човечеството и да го изследва – начина на говорене на другите хора, фразите, които използват. И главата ми е гъба. Слушам какво казват всички, гледам малко особено поведение, хората ми разказват виц и аз го запомням. Хората ми разказват интересна история от живота си и аз я запомням.

И ако не ги запомните тези неща?

Тогава вероятно не си е струвало да ги запомням. Работата е там, че независимо дали са шест месеца или петнадесет години по-късно, когато отида да напиша новите си герои, писалката ми е като антена, получава тази информация и изведнъж тези герои излизат повече или по-малко напълно оформени. Аз не пиша техните диалози, аз ги карам да говорят помежду си.

Връщайки се към насилието, Вие лично от какво се страхувате?

Моят страх номер едно – това е може би единственият супер-страх, който имам, едно от онези ирационални неща – страхувам се от плъхове.

Наистина ли?

Това е единственото нещо, което бих нарекъл изтощително. Ако имаше плъх сега на тази маса, щях да съм в скута на някое момиче. Сигурно щях да стоя на раменете й и да крещя като кучка.

Сънувате ли кошмари?

Не съм сънувал кошмари от много, много време. Когато си малко дете и сънуваш кошмар, отиваш и се качваш в леглото на родителите си, но майка ми беше строга с мен. След като навърших определена възраст, ме върнаха обратно в собственото ми легло и осъзнах, че вече нямам лукса да сънувам кошмари, защото не можех да изтичам при мама. Така че спрях да ги имам след това в по-голямата си част.

Искате ли един ден да имате собствени деца или те само ще отнемат от енергията Ви за правене на филми?

Ще видим какво ще стане, но нямам намерение да правя филми завинаги. Искам да спра на около 60 г.

Сигурен ли сте в това?

Не, но това е нещо като план. Не искам да бъда стар режисьор, който прави стари филми, който не знае кога да напусне "купона". И не искам да прецакам филмографията си с купища стари неща. Може да променя решението си. Ако искам да направя филм и мога на 62, ще го направя. Но аз искам да напусна ринга триумфално. Искам този човек, който стои пред Вас в момента, искам той да бъде човекът, който прави филмите. По това време предпочитах просто да пиша и да бъда писател. Да пиша книги за киното, да пиша романи, да имам деца.

Колко филма смятате, че сте гледали през живота си?

Нямам представа, не мога да се осмеля да гадая. Но от 17 до 22 правех списък на всеки филм, който съм гледал през дадена година в кината, включително и във възраждащите се кина. И избрах любимите си филми и раздавах малките си награди. Тогава винаги беше една и съща сума, беше 197 или 202. И тогава бях разорен и сам плащах за тези филми. По време на най-ненаситното ми гледане на кино 200 беше средната стойност.

Мисля, че е безопасно да се каже, че числото е високо. Кои са Вашите 3 любими?

Ако ме попитате днес, в тази конкретна ситуация ще Ви кажа три. Питате ме утре или след шест часа и ще е различно.

И така, кои са те в момента?

Бих казал, че Абът и Костело срещат Франкенщайн (1948), защото го гледах, когато бях малко момче и това беше любимият ми филм по това време. Част от причината беше комбинацията от жанрове – нещата с Абът и Костело са доста забавни и когато чудовището на Франкенщайн се появи, е доста страшно. Не знаех, че правя жанрови разграничения, когато бях на пет, но го правех. Но това е, което правя през цялата си кариера, смесвайки жанрове. Бих сложил и Шофьор на такси (1976) като един от тези филми. Защо е малко по-трудно да се каже. Не можете съвсем да сведете силата на филма до едно или две изречения. Ще кажа, че това е може би най-новелистичното, сложно изследване на героите за моите пари в историята на киното. Само в романите можете да намерите герой, третиран така. Но в същото време това е много забавен филм. През целия филм има смях. И последният филм, както винаги казвам, е Добрият, лошият и злият (1966).

Има ли жанрове, които не харесвате?

Не всичко ми харесва. Харесвам исторически филми, но не съм фен на костюмираната драма. Друг жанр, който не уважавам, е биографичният филм. Те са просто големи извинения за актьорите да печелят Оскари. Това е покварено кино.

Защо?

Дори и най-интересният човек – ако разкажеш живота му от началото до края, ще е адски скучен филм. Ако направите това, трябва да направите комиксова версия на целия им живот. Например, когато правите филм за Елвис Пресли, Вие не правите филм за целия му живот. Направете филм за един ден. Направете филм за деня, в който Елвис Пресли влезе в Sun Records. Направете филм за целия ден преди той да влезе в Sun Records и филмът свършва, когато героят минава през тази врата на компанията. Това е филм.

Ако направят филм за живота Ви и той ли ще бъде скучен?

Може би ще съм поласкан, но не бих го гледал.

Източник: TheTalks