„В опит да възстановят империите си, двете враждуващи космически сили „Едно“ и „Нула“ предизвикват апокалиптичен конфликт на земята“, така известният със своята пристрастеност към наивитета на натуршчиците в киното Брюно Дюмон представи в Берлин „Империята“, една дълбоко лична пародия на хитовата научнофантастична сага „Междузвездни войни“. В дванадесетия си игрален филм френският режисьор отново смесва различни видове иронични преувеличения с безличността на провинциалната среда.

ВИЖ КАДРИ ОТ ФИЛМИТЕ ТУК

Все пак, конкретната оригиналност на авторската (много френска) трактовка на обичайното „космичното“ кино (най-често американско), е че враждуващите Добро и Зло се бият в хаоса на присмехулен свят, където обитателите на земята са обект на междупланетно осеменяване. Естествено, представителите на враждуващите извънземни, подготвящи се за решаващото състезание, кой по-качествено ще обладае местните, са прикрили истинската си същност - предрешени са като жители на малко село в Северна Франция. Самият Дюмон определя филма си като „космическа и земна опера, галактическа метафора за вътрешната борба в сърцето на всяко човешко същество между 0 и 1.“ Заради пределната си необичайност филмът успя да се сдобие с безрезервни поклонници, но също и с не толкова очаровани противници. Според тези, които все пак остават верни на авторските умения на считания за един от най-последователните самотници на френското кино, най-важното му постижение е, че е пречупил „научната фантастика на забавлението“, а не се е оставил да бъде погълнат от нея. Всички, дори недолюбващите Дюмон признаха, че в шантавия му спектакъл визуалните ефекти са страхотни, а играта на актьорите, между които ярко се откроява култовият Фабрис Лукини, успяват да предизвикват взривове от смях.  

„Пепе“ на доминиканеца Нелсън Карло де Лос Сантос Ария пък e другата филмова пародия, която успя да омая не малка част от публиката на Берлинале. Отправната точка е истинската история за един хипопотам, внесен от Африка в Колумбия, за да заживее той в частния зоопарк на наркобарона Пабло Ескобар. В един момент обаче гигантското животно се оказва първият и единствен убит хипопотам в Колумбия. В трактовката на четвъртия игрален филм на бързо изкачващия се по стълбицата на успеха Сантос Ария от Доминиканската република разказът се води от задкадровия глас на хипопотама.

Той нарича хората „двуноги изверги“, надсмива им се и се чуди на странния им начин на живот по бреговете на величествената река Магдалена в Колумбия. Нарочното поставяне на много добре и достоверно изглеждащи хипопотами в битовата среда на колумбийските рибари и техните семейства, умелото актьорско обиграване на задкадровия глас, философските разсъждения за живота на хората и животните, които само си мислят че съществуват, но всъщност отдавна са изчезнали от реалния свят, превръщат филма в симпатичен сбор от небивалици. В тях има много лодки, кръчми, танци, песни и всякакви видове традиционни обичаи и католически ритуали. Ще успее ли най-нестандартният филм на тазгодишният официален конкурс на Берлинале да спечели симпатиите на международното жури, водено от мексикано-кенийската чернокожа актриса Лупита Нионго? Но дори и да не успее, този филм ще остави неуютния спомен за едно проснато на земята и заобиколено от мъже с пушки животно. Безжизненият хипопотам е тъжен, а хората са доволни, защото най-сетне са приключили с него. Но, за всеки случай, не стоят прекалено близко до него.  

На другия полюс на конкурса застана „Дахомей“, малък, искрен и смислен документален филм на френската режисьорка със сенегалски корени Мати Диоп. Той документира хронологията на връщането на произведения на изкуствата от държавата Франция на република Бенин, някога наричана кралство Дахомей. 26 от тях са прекарали близо сто и петдесет години между стените на музея „Ке Брални“ в Париж, като общият брой заграбени „единици“ е над 7000. Без претенции, камерата проследява процеса на опаковането в Европа и разопаковането в Африка на дървена фигура на някогашен крал (Гезо). Именно тя „разказва“, но не на френски език, а на местен диалект, историята на несправедливото си изгнание. Участието на млади хора във филма допринася той да се превърне в свидетелство на жаждата за културна и езикова идентификация на съвременните африканци.

В същото време, впечатляващо със своята медиативност документално наблюдение на съществуването и развитието на камъка като природен и строителен материал през вековете, проведено от руснака Виктор Косаковски в 98 минутния му „Архитектон“, показва поредната истина за „величието и падението“ на човешкия род. Основният въпрос, който тормози режисьорът е защо хората полагат толкова усилия, за да обработват камъните, да ги превръщат в бетон, а след това, по време на безразсъдните си войни, с лека ръка да разрушават построеното? И още, „как да строим по-добре, преди да е станало прекалено късно?“       

Край

Павлина Желева