Спектакълът „Любовникът“, който дълбоко и визуално елегантно прониква в подсъзнанието на двама отегчени съпрузи и вади наяве скритите им еротични фантазии, излезе в самото начало на календарната година, откогато стартира и селекцията за наградите на САБ, така че по регламент би трябвало е влязъл и в полезлението на Икарите, но... Като пропусната можем да споменем и определяната като танго-опера „Мария от Буенос Айрес“ под зрелищната режисура на Веселка Кунчева и с изразителната хореография на Явор Кунчев, открила „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“, но играна и след това, даже и в столицата.

Мюзикъл? Съвременен танцов театър? Представление на световно ниво, което, да предположим, само липсата на подходяща категория в номинациите го е оставила изобщо извън тях. А също и „Одисей“ на Диана Добрева в Драмата в Пловдив – могъщ философско-поетичен спектакъл за пътуващия човек, копнеещ по завръщане към корените, но и обсебен от пътя, от вечното търсачество. Или пък по-камерното бижу на Бойка Велкова като режисьор – „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ в Сатирата, където и картините по стените в сюблимен момент оживяват...

Много оспорвана ще е битката за мъжкия „Икар“ за водеща роля – категория, в която са номинирани трима изключително впечатляващи млади актьори: Бойко Кръстанов („Празникът“), Йордан Ръсин („За едно явление...“) и Севар Иванов („...Дориан Грей“). Севар и Йордан са експресивни, обаятелни или отблъскващи в ролите си, но сдържаният и овладян Бойко може би е с едни гърди пред тях в емоционално изцеждащия персонаж на младеж, насилван в детството си от своя баща, който в един момент, без лицето му да трепне „на повърхността“, взривява лъжовното семейно благоденствие. Още повече че Кръстанов има допълнителна червена точка с миналогодишната си номинация „Икар“ за убедителното си представяне в „Петел“.

Тази тройка би била във висша степен уравновесена и справедлива, ако го нямаше многопластовото изпълнение на Георги Кадурин в „Маркиз дьо Сад“ под режисурата на Иван Урумов в „Армията“. Кадурин играе лекокрило, иронично, предизвикателно – както подобава на голям актьор, способен да внуши на зрителите, че и най-тежкият образ, изграден с цената на огромен разход на интелектуална и душевна енергия, сякаш е постигнат с небрежно щракване на пръстите – така както виртуозно неговият герой върти на пръст събитията в лудницата, където го е отвело разюзданото му творчество.

Или Стефан Мавродиев в (почти) моноспектакъла си „Аз, Фойербах“, постановка на Влади Люцканов в Младежкия. В задъхания монолог на Мавро в ролята на актьор, седял 7 години встрани от сцената, звучи полифония от гласове – опитност , разочарования, горчивина, накърнено его, старческо самомнение, интелигентна ирония към света, от който вече не е част... Или пък висшият политик на Ивайло Герасков от „Вечерята“ в театър „София“ (реж. Пламен Марков), изигран с присъщия му саркастичен чар и точно разпределени дози сдържаност и пламенност. Само припомняме...

В номинациите за най-добра водеща женска роля от САБ са посочени три отлични, но по-скоро бутикови актриси, не така банално разпознаваеми за широката публика. Едната вече излиза от тази дискретна ниша с амплоато си на отчаяна съпруга в тв сериала All Inclusive и се казва Елена Атанасова, номинирана за „Хаос“ под режисурата на Марий Росен в Театър 199. Другата Елена е Димитрова, забелязана за ролите й в „Как е“ по Бекет с консултант Василена Радева в „Сфумато“. Третата е пловдивската прима Ивана Папазова като най-лошата оперна певица – Флоранс Дженкинс от „Слава“, образ, който в киното асоциираме с безпогрешната Мерил Стрийп.

Която и от трите актриси да вдигне Икара над главата си, ще е първа между равни. Но може би има поне още няколко толкова равни, както би казал Оруел. Едната е Яна Маринова в „Любовни писма“ с реж. Георги Михалков, толкова пленителна и естествена и като наивно девойче, и като изстрадваща любовта си жена. Може би заради красотата и телевизионната си популярност тази талантлива актриса все още не е приемана на сериозно в театъра (събрат в тази съдба й е Калин Врачански).

Но ако е така – би било голяма грешка... Втората е Василена Атанасова в моноспектакъла „Добролюб“ (реж. Весела Василева) в МГТ „Зад канала“, която за пореден път доказва, че е голям майстор не само в малките ефектни роли. Третата – Снежина Петрова в „Медея“, която макар и в по-скоро образователен проект демонстрира висшата трагика на античната драма. Четвъртата – буреносната Анастасия Лютова в „Сцени от един семеен живот“ по Бергман под режисурата на Крис Шарков...

...На един по-ранен етап шефът на САБ Христо Мутафчиев бе катагоричен, че Икарите ще се състоят – със или без публика. Иска ни се да е с публика: и заради тръпката, и заради факта, че средствата от билетите ще отидат в Здравния фонд на артистите. А след месеци притеснения без работа те със сигурност ще имат нужда...

Изтоник: Монитор
Снимка: Стефан Н. Щерев