Неизброими са титлите на Илиана Раева като състезателка по художествена гимнастика. А доста са и успехите и като треньорка и председателка на федерацията по най-грациозния спорт. В последните години момичетата от националния ни отбор отново са „златни”, като в голяма степен заслугата за това е на съпругата на Наско Сираков. 

Преди пандемията от коронавирус винаги сме правили интервютата с Илиана „на живо”, но този път проведохме разговора си по телефона, пише "Уикенд". А поводите да я потърсим точно в този момент са няколко – рожденият й ден и раждането на второто й внуче – малката красавица Емили.

- Илиана, коронавирусът хвърли ли в паника семейството ви?

- Не сме изплашени, но сме сериозно притеснени. Хората трябва да бъдат много дисциплинирани, да спазват всички изисквания и правила, определени от кризисния щаб и властта. Коронавирусът е сериозно нещо, никой не е застрахован, че няма да го пипне. Винаги когато излизам от къщи, слагам ръкавици. Предпазна маска - не, защото откакто има извънредно положение в страната, съм ограничила контактите си.

- Притеснена ли сте за българската художествена гимнастика?

- Всичко, което е в българската, се случва глобално и в световната художествена гимнастика. Ние сме едно голямо семейство и в този тежък момент отново сме обединени. Ще бъдем еднакво потърпевши. Дай, Боже, да не стане още по-сериозно положението. Вярвам, че ще се справим и ще успеем отново да заживеем живота си, както е било преди коронавируса. Смятам, че след това, което изживяват в момента, хората ще бъдат много по-разумни.

- На 15 март имахте рожден ден. Как го отпразнувахте?

- Прекарахме една хубава вечер, доколкото може да е такава в тази ужасна ситуация, в която се намира светът. На 15 март изписаха втората ми внучка Емили от болницата. Голяма радост беше, най-големият ми подарък. Станах баба за втори път и съм в очакване на трето внуче. Много съм щастлива. Всяка минута, в която имам възможност, помагам на децата си. През живота си съм била много заета с художествената гимнастика, но никога не съм позволявала близките ми да усетят липсата ми.

- Чувствате ли се променена на 57 години?

- Ако не съм променена, ще е жалко. Вярвам, че човек се ражда за това да се променя и израства. Дай Боже, да съм еволюирала, а не деградирала. Отговорността на всеки човек не е никак малка.