Неочакван. Ако трябва да дам определение с една дума на новия филм на Стивън Содърбърг – „Пералната машина“ (The Laundromat), то тя би била тази. С режисьор от този ранг, имена в актьорския състав от ранга на Мерил Стрийп, Гари Олдман, Антонио Бандерас, Шарън Стоун, Джефри Райт и Дейвид Шуимър и книгата „Таен свят“ на Джейк Бърнстейн, която разкрива логистиката около скандала от 2016 г. Панамагейт, очаквах на малкия екран (филмът се разпространява от Netflix) да се появи тежка драма. Уви.

Настроението, с което Содърбърг ще ни води из цялото си заглавие се прокрадва още в първите сцени – с появата на Антонио Бандерас и Гари Олдман, които влизат в ролите на съответно Рамон Фонсека и Юрген Мосак, иначе казано - собствениците на адвокатската кантора, чиито документи бяха лийкнати през 2016 г. и разобличиха продажбата на офшорни компании в Панама. Двамата са винаги облечени в бляскави костюми. Недоволни, че историята (журналистите) не са отразили и тяхната гледна точка за скандала, те искат да поправят тази грешка, а резултатът режисьорът е облицовал в стил между вариететно шоу и ситком.

Иронията е основен инструмент, с който си служи тук кинодеецът, което си проличава, например, в „тежката“ съдба на нигерийски богаташ, живеещ в Ел Ей, който прясно е разобличен от семейството си... в изневяра.

На противоположния фронт е пенсионерката Елън Мартин (Стрийп). След като губи съпруга си при нещастен инцидент с лодка в езерото Джордж в Ню Йорк, тя се оказва поредната жертва на застрахователна измама. Тя губи не само мъжа си. От нея са изтръгнати последните надежди да запази спомена за него до сърцето си, което я провокира да потегли на собствено разследване. Но какво може да постигне малкият човек в система, корозирала до най-висшите етажи на обществото?

Обезверена, тя се моли в църква, докато нашите „водещи“ и основни пътеводители в заглавието – Мосак и Фонсека се надсмиват над главата й. Това е и една от ключовите сцени, от която изпечените адвокати излизат със заключението, че

Тези, които не могат да направят нищо за себе си, като извадят пари за дарение към кампанията на някой политик, им остава само да се молят

Самите Олдман и Бандерас говорят директно на зрителите в по-голямата част от сцените си. Именно те ни вкарват в голяма степен „зад кулисите“ на случващото се с офшорните компании – каква е тяхната цел и как е най-добре да се оперира с тях. В никакъв случай обаче не са издигнати до статуса на „герои“. Дори напротив. Често те са предимно комични, дяволити, а на моменти – изобразени и като откровено глупави. Нищо чудно, че реалните Мосак и Фонсека заведоха съдебен иск срещу филма, защото чувстват, че не са представени реалистично.

Това обаче далеч не е целта на Содърбърг. Напротив, той многократно изтъква, че творбата му е базирана на събитията около Панамагейт, но далеч не се стреми да ги транслира с точност на екрана. Режисьорът умело насочва зрителите си към финалната  сцена, където ги допуска „зад кулисите“ и на собствената си професионално обитание – киноиндустрията, за да оголи намеренията си и да даде политическия си коментар.

Независимо дали сте съгласни с него, или не – филмът изпълнява функцията си да развлича и разобличава. Относно кратките уроци на Олдман и Бандерас, както и няколкото открития, направени от героинята на Стрийп – офшорната легенда се заплита до толкова, че надали ще можете да я проследите от първия път, ако не работите в сферата. Но пък може би това не е и необходимо.

Източник: Monitor