Всички сме отраснали с приказки, разказвани и четени от нашите родители, дядовци и най-вече баби. Аз и до сега си спомням много от приказките наизуст, спомням си емоцията, с която съм ги слушала и повтаряла, изцяло вживяна в тях, макар и без да разбирам напълно приказния им сюжет.

С приказки са отраснали и децата ми, четях им ги в захлас, прехласната от тяхното вживяване. Като родител съм се удивлявала от това как детето се вживява – способност, която впоследствие се изгубва, както се изгубва и магичността на света и той постепенно става прозаичен, обясним, логичен, прагматичен и скучен.

Приказката е паралелен свят, приключение, нещо необяснимо, което няма нужда от обяснение. Приказката е приказка само тогава, когато ти участваш в случващото се. Приказката е нещо, което слага траен отпечатък в съзнанието на детето, така че когато то порасне и я прочете отново, да преживее същото вълнение, трепет или възнасяне. Приказката е жанр, който е изобретен не от писателската фантазия, а от детската потребност.

Попаднах на приказка – противоположност на всичко това.

При това включена в читанка за 3-и клас, тоест учебник. Предназначението на учебника е да  дава знание, култура, представа, отношение и през тях да формира личността. Многобройни фактори формират човешката личност. Ако не са семейството и училището, ще бъде неидентифицираният фактор, който обобщено наричаме „улицата“.

Приказката „Новият закон“, на която попаднах в Деня на детето е такава, че бих предпочела моите деца да се възпитават от „улицата“, нежели от такива приказки и такива закони. Не само съм възмутена. Уплашена и отчаяна съм. Не бях предполагала, че подобен текст може да бъде написан, още по-малко, че може да бъде включен в учебник.

От учебниците се учим да четем и да пишем. Чрез различните учебници детето опознава света и изгражда своето отношение към него. Учебникът по математика учи, че две плюс две е четири и това не зависи от нашите желания и предпочитания. От учебника по география опознаваме огромната земя и нейните кътчета.

С учебника по история е малко по-сложно, историята е по-субективна от географията, но дори в историята трябва и може да се показва правдивата картина на това, което се е случило, а не това, което на нас ни се иска да се е случило. Героичната поза е впечатляваща и привлекателна, но тя не винаги ни се полага. А две героични пози, изправени една срещу друга, често довеждат до война.

Но да оставим войните и да се върнем към приказката. Ако прочетем съвременната приказка, поместена в съвременен български учебник, е страшно като на война. Пак ще повторя, че е по-опасно децата да бъдат възпитавани с тази приказка, отколкото от „улицата“. За „улицата“ знаем, че е нещо лошо. А тази приказка срива доверието в учебника като нещо добро. Извършва подмяна, като се възползва коварно от неумението на десетгодишното дете ясно да различава добро от зло.

Не е възможно приказката да бъде преразказана. Всеки може да я прочетете на  илюстрацията или още по-добре в „Читанка 3 клас“ с автори С. Здравкова, Т. Власева, Ю. Спиридонова и В. Славова. Ще маркирам сюжета, ще се спра на езика и най-вече на „поуката“.

Един добър цар не можел да дари децата с по едно колело, както му се искало – „Шефе, тая година не става! Касата е абсолютно празна!“, отсякъл финансовият му министър. Но тогава дошъл при него синът му и му предложил: „Престани да цивриш, папа. Подари на децата нещо, за което няма да ти трябват пари!“ Царският син предложил на баща си да издаде Закон за защита на детето. Царят казал „Окей!“. Никой обаче не го спазвал – „Законът ти е пълен боклук!“, казали децата. Синът предложил решение и за този проблем – да се създаде Полиция в защита на детето. Царят пак казал „Окей!“ и създал тайна полиция. Полицаите били маскирани, дебнели отвсякъде и никой не знаел кой кой е. Така всички започнали покорно да спазват закона. Оттогава хората заживели щастливи и задружни.

Тайната полиция въдворила щастието. Благодарение на дебнещите маскирани полицаи всички заживели задружно. Авторката, която предлага на децата тази поука, е австрийската писателка Кристине Ньостлингер. Двамата ѝ родители са социалисти. Кристине има трудни отношения с майка си, която е възпитателка в детска градина. Възможно е приказката да е отпечатък в нейната детска душа от майчиното възпитание. Кристине Ньостлингер е издала над 100 книги и се смята за водеща детска писателка. На български език са издадени 4 нейни книги. Не съм ги чела и не мога да ги коментирам. Дано да не са като приказката от читанката за 3-и клас.

Приказката от читанката е възмутителна с примитивния си език. Ако „улицата“ възпитава с груб език, то по какво се отличава приказката от улицата? Има ли разлика дали ще оставим децата си да бъдат възпитавани от „улицата“ или от такива приказки? Ала в приказката има и нещо по-страшно от улицата. Това е тайната полиция в защита на детето.

Тази полиция защитава децата от възрастните, да не бъдат бити и наказвани, но самото поверяване на защитата от тайна полиция дали не е по-страшно! Дали не е по-опасно детето да порасне с внушението, че тайната полиция е неговата защита, че при беда трябва да разчита на тайната полиция, че тайната полиция е по-добра от неговите родители, че щастието е възможно само когато тайната полиция бди.

Не зная колко объркана представа за света трябва да има човек, за да вижда тайната полиция като институция на щастието! Не зная колко травмирана трябва да е била психиката на авторката, за да търси в тайната полиция опора на своето щастие! Но най-вече не мога да намеря обяснение за мотивите на екипа да включи приказката в Читанката.

Чрез антиутопията „1984“ Джордж Оруел иска да ни стресне и предпази от „щастието“, осигурено от тайната полиция. Чрез своята приказка Кристине Ньостлингер внушава на децата, че щастието е възможно само когато тайната полиция бди над тях.

Под приказката съставителите на учебника са поставили пет въпроса към децата. Единият от тях гласи: „Ти би ли искал да си поданик на този цар?“ Текстът, който написах може да се счита като отговор на поставения въпрос, но и като апел да не изкривяваме детската психика с подобни „приказки“.

Източник: kultura.bg