- Вие сте чувствителна към болката на животните, но страданието на мигрантите не ви засяга?

- Не, ние сме многобройни. Пълно е със стари хора, които няма какво да ядат, добре би било за тях да се погрижат.

- Чувствате ли се близка с Ерик Земур?

- Да, обожавам го.

- Но виждали ли сте го?

- Не, гледам го по телевизията. Той има смелост. Казва това, което мисли, в тази страна на официална пропаганда, в която, когато кажеш нещо неправилно, те влачат по съдилищата. Осъждана съм пет пъти. Повечето хора не смеят да си отворят устата, защото се гледа лошо на това. Аз винаги съм казвала това, което мисля. Няма да спра на 84 години.

- А демонстрацията на жените срещу тормоза миналия уикенд засяга ли ви?

- Не, не ми пука.

- Все пак пишете, че познавате епохата, в която “Жената беше собственост на мъжа си” и сте допринесли за освобождаването на жените, нали?

- Да, но вече нямаш право да им казваш, че са хубави, да слагаш ръка на задника им, веднага те изправят пред съда като преследвач. Струваше ми се очарователно, когато ми казваха, че имам хубав задник. Нямаше да подам жалба за това. Мъжете вече няма да имат желание да ухажват момичетата. Естествено, не говоря за крайности, за насилие.

- Много внимавате за вида си…

- Правя го за себе си. Всеки ден си вчесвам косата, гримирам се, обличам се хубаво, доколкото мога, не искам никога да съм размъкната. Това е един вид дисциплина на достойнството. Колкото повече остаряваш, толкова повече трябва да обръщаш внимавание на вида си, на физиката си. 

- Как ви действа остаряването?

- Не е забавно. Но е част от природата, а аз съм близо до природата. Животните не се интересуват каква съм. Но дори за тях искам да бъда възможно най-красива. Дължим им го, дори и да сме в кал до коленете.

- А мъжът ви (Бернар д’Ормал)… Изглеждате като съучастници, все още ли се съблазнявате?

- Освен да съблазнявам моите прасета и гъски… Да, Бернар е много важен, той има чувство за хумор. Но аз внимавам заради мен самата, заради хората, които могат да дойдат или да срещна по пътя. Все още ми пращат много цветя, писма.

- Предлагат ли ви филм понякога?

- Преди осем дни Клод Льолуш ми се обади по телефона. Каза ми: “Брижит, обаждам ви се, защото бих искал да ви предложа нещо”. Веднага казах “не”, без да го оставя да довърши изречението. Не! После говорихме за нещо друго. Той снима филм с Белмондо и искаше да направи завръщането на Белмондо и Брижит Бардо, ах, ах! Мисли се за много важен!

- Щеше да бъде вълнуващо. Като този филм с Жан-Луи Трентинян и Еманюел Рива за старостта на една двойка, Любов, който спечели Златна палма (2012 г.). Това изобщо ли не ви изкушава?

- А не, аз мразя това. Гледах откъси по телевизията. Няма нужда да се показва старостта. Ужасявам се от такива неща в киното. Покажете ми красиви момичета с хубави момчета и красиви любовни истории, които ни карат да мечтаем. Животът вече не е забавен и филмите също. Това е кошмар. И всички актьори си приличат, взаимозаменяеми са, няма никаква разлика между единия и другия. Има сладки момичета, но не ги правят хубави. Аз обичам красивото. Но красотата вече не интересува киното. Снимат само всекидневието.

- Но какво харесвате?

- Обожавам този сериал, Имението Даунтън. Той ме покори! Елегантността, живописността на едно време, което, уви, е свършило. Това е изключително радостно и поучително, виждаш облеклото, достойнството, елегантността на една епоха. Много харесвам английските филми. Харесвам също историческите предавания, като тези на Стефан Берн или Франк Феран по Радио Класик, което слушам сутрин. Слушам Радио Класик ден и нощ.

- Не си ви представяме като фен на Моцарт?

- Аз съм! Концерт 21 за пиано, 23, Писмото до Елизе на Бетовен, Шопен, разбира се, Калас.

- А ББ, която пее Генсбург, слушате ли я отново понякога?

- Не гледам нито филмите, нито снимките си, не слушам песните си. Никога не се връщам към миналото. Това ме прави носталгична и тъжна. Само настоящият миг има значение и го изживявам напълно.

Източник: Гласове