От днес Народният театър „Иван Вазов” отново има Сцена „Апостол Карамитев”. Години, след като най-малкото артистично пространство в театъра се наричаше Сцена на IV етаж, то заслужено си връща името, което заслужава – на легендарния актьор и негов създател.

Ден, след като отбелязахме 95 години от рождението на един от най-прочутите и харизматични актьори с десетки роли на първата ни сцена, и шест години, след като синът му – Момчил Карамитев, започва мисията си да върне името на баща си на сцената, това вече е факт. Табела с името Сцена „Апостол Карамитев” и прочутия портрет на актьора, нарисуван от Дора Бонева, вече ще посрещат зрителите на спектаклите тук.

През 1968 година именно Апостол Карамитев е човекът, който превръща пространството, служило до този момент за партийни и творчески събрания, в театрална сцена.
„Не мога да опиша вълнението си от това, че този момент, който чаках повече от шест години, вече е реалност. Че съм завършил кръстоносния поход, който започнах, и че днес е факт една голяма победа – не само за мен, но и за всички”, сподели пред събралите се колеги, творци и журналисти Момчил Карамитев. – „Апостол Карамитев – един безпартиен актьор, успя да превърне това пространство в камерна сцена. Не с таланта на архитект, не като дизайнер, а като човек.

Той разбираше още тогава, че диалог с публиката е нужен в по-интимен план, че се гради нещо, което остава за неговите братя и сестри актьори и режисьори. Искам да благодаря за съдействието на сегашния директор Мариус Донкин, на заместник-министъра на културата Румен Димитров, на министър Боил Банов, които помогнаха много името на тази сцена да се завърне с достойнство там, където му е мястото. Колеги, когато стъпвате на тази сцена, носете отговорност и играйте всеотдайно, без преструвки, за публиката. Там някъде има хора, които имат нужда от вас. Ще завърша с думите на един голям българин – учителя Петър Дънов: „За да знаем как да направим нещо и да сме доволни, необходима е светлина. Ето я светлината!”, завърши той.

Драматургът в Народния театър д-р Светлана Панчева припомни, че първият спектакъл, който се играе на тази сцена през 1968 г., е „Амазонка”, в която самият Апостол Карамитев е в една от главните роли.

„Апостол Карамитев води не само актьорска, но и чисто лична творческа борба, за да има в Народния театър сцена, в която да бъдат поставяни спектакли, които са по-близки до хората и такива, които да говорят с публиката без излишен патос, без прекаленото идеологизиране. Тази сцена е щастливо орисана от неговия дух, защото и до днес едни от най-добрите спектакли се осъществяват точно на тази сцена”.

Творческият път на Апостол Карамитев в Народния театър започва още по времето, когато той е актьор в класа на Боян Дановски през 1948 година и една от първите му роли е на Жак в „Както ви се харесва” на Шекспир. Сред паметните му роли са Ромео в „Ромео и Жулиета” в постановката на Стефан Сърчаджиев, в която той се среща със съпругата си Маргарита Дупаринова, Маркиз Поза в Дон Карлос, за която критиците отбелязват изключителната мощ на внушението на човека, борещ се за свободата, Глумов в „И най-мъдрият си е малко прост” на Островски, Гвидо Феранти в „Херцогинята от Падуа” на Оскар Уайлд и трите забележителни роли именно на тази сцена – Виктор Франц в „Цената” от Артър Милър и в „Хенрих IV” на Луиджи Пирандело. Тези роли свързват съдбовно актьора, мястото и любовта и спомените на публиката.

Сред специалните гости на събитието беше и една от многото актриси, играли на една сцена с Апостол Карамитев – Емилия Радева, която си припомни емоционално срещите си с харизматичния актьор. На финала тя погледна нагоре и изпрати въздушна целувка на актьора със сълзи в очите.

На финала на събитието публиката видя и няколкоминутен филм с видео и снимкови материали, запечатали паметни моменти и роли на Апостол Карамитев, на фона на последното му интервю. В което той казва: „Аз миналото не го обичам. За нищо не се срамувам и за нищо не съжалявам. Може би защото професията ми е такава, та и за бъдещето си не обичам много да говоря. Колчем съм правил планове, винаги не е ставало това, за което съм си мислел. И ми остава само едно – това проклето и хубаво настояще. Знам ли...

Цял живот то е запълвало живота ми. Много бих искал да преценя, какво в живота ми е било победа и какво – поражение. И стигам до едно тъжно заключение – че много от победите, които съм извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното – много от пораженията с времето се оказват големи победи. Над себе си, над собствената си гордост и собствените си заблуждения. Знам ли... Работа, работа, работа...

Това е бил живота ми, това е... И наверно това ще бъде. Аз не знам вече, кое е добро, кое е лошо, кое е победа, кое е поражение. И не искам да знам. Пак ви казвам – за нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам. Но само едно знам: Господи, що нещо ни чака занапред! Що работа ни чака занапред... За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори...”