Стефан Командарев пред Варайъти: Аз съм лекар, обществото е мой пациент

21.08.2019 11:01 | Видян 369 пъти

Стефан Командарев пред Варайъти: Аз съм лекар, обществото е мой пациент

Как живее Европа три десетилетия след падането на комунизма, успяват ли силните общества да направляват бъдещето и има ли киното все още силата да променя света, са част от темите в интервю на Стефан Командарев пред списание „Варайъти“. Повод за поканата от журналиста Кристофър Вурлиа е новият филм на режисьора, представен премиерно на 18 август на Международния кинофестивал в Сараево.

„В кръг“ е продължение на „Посоки“, показан в Кан през 2017 г., в програмата „Особен поглед“. Двата филмови проекта на режисьора са част от трилогията му за социалното неравенство и морала в България и Европа като цяло. А „В кръг“ отбелязва 30-годишнината от падането на Берлинската стена чрез историята на три двойки полицаи, патрулиращи в една особена нощ из София.

На въпрос какво се е променило в България за последните 30 години, Командарев казва, че промените не са единствено у нас, а са засегнали цяла Европа. И все пак има редица неща, валидни единствено за страната ни.

„Ние сме шампиони в много дисциплини – смее се той. – Най-бедната държава. Имаме големи проблеми със смъртността, здравето, образованието – 43% от младите хора в училищата са функционално неграмотни. И мисля, че всички тези проблеми произтичат от неравенството. Защото то раздели обществото, унищожи чувството за общност и повлия на всичко останало. Социалният капитал някак изчезва – без да сме участници във война, една четвърт от населението на България напусна. Без да има бедствия или каквото и да било. Всичко това е важно за мен, защото аз живея там. Семейството ми е там, децата ми, привързан съм към тази държава.“

Командарев споделя, че не винаги е искал да прави кино. По образование е лекар.

 „Шегувам се с приятелите си, че веднъж лекар – завинаги лекар. В този филм, а и в предния, пациентът бе европейското общество, 30 години след падането на Берлинската стена – обяснява режисьорът. – И разбира се, ние се опитваме да излекуваме обществото с малко хумор, с малко драма. Не знам какво направихме – психотерапия, аутопсия, операция – публиката ще каже. Но поне се опитваме, и това е задачата на всеки кинаджия – не толкова да забавлява, колкото да задава въпроси. Да представи проблемите. И може би нещо ще се случи. Вярвам, че киното може да промени нещата.“

Макар и занимаващи се с тежка тематика и заснети предимно в тъмната гама (през нощта), във „В кръг“ има и сцени на надежда. Запитан какво му дава надежда като българин, Командарев не се замисля преди да отговори:

„Очите на двете ми деца“.

 „Но също и всичките ми приятели, включително приятелите, с които правя кино, защото в България филми се правят главно с приятелства, не толкова с пари – признава режисьорът. –  Когато имаш общество около себе си, когато хората вярват в едно и също, те се опитват да действат, за да получат накрая добър резултат. Борят се за добра кауза и това дава надежда, чувството за общност. Това е голям проблем, защото общността у нас изчезва. Все по-лесно е да мразиш другите, но е много по-трудно и много по-добре да направите нещо заедно.“

Журналистът отбелязва, че и двата му филма се развиват в определени общности – „Посоки“ е за таксиметрови шофьори, „В кръг“ – за полицаи. Командарев отвръща, че първоначално не е имал намерение да създава трилогия – идеята за продължение на тематиката дошла по време на снимките на „Посоки“. Екипът обърнал внимание, че през нощта минават много патрулки и се свързали с полицейски участък в София – те веднага съдействали и така се появил филм с герои и случки, базирани на реални лица и събития. В тях режисьорът открива метафора за обществото ни:

„Интересното за полицаите, особено онези, които патрулират улиците всяка вечер, е, че те се занимават с истинския живот. Да си полицай в България означава, че всички те мразят. Работиш за малко пари, дрехите ти и всичко има лошо качество. Често изглеждат ужасно“.

Разговорът се измества върху яда на българите, но и за тяхното безсилие да променят живота си:

„Има много гняв в България, но често той отива в грешните посоки. Всеки път някой друг е виновен за това, което се случва. Това е психологически механизъм, много по-лесно е да търсиш извън себе си вината“.

Все пак остава надеждата, че когато българската публика най-сетне види филма на 8 ноември, ще си зададе въпроса какво може да направи всеки от тях поотделно, за да промени нещо, защото Командарев „вярва в малките промени, не в революционните, които се случват за една нощ“. Премиерната дата не е избрана случайно – именно в тази нощ се развиват събитията във филма и целта е да се предизвика дискусия за 30-годишнината от края на социалистическия строй.

А на въпроса страда ли българинът от форма на Алцхаймер, както твърди един от героите във филма, след кратък размисъл режисьорът отговаря, насочвайки разговора към Паметника на съветската армия в центъра на София:

„Когато отричаш нещо, то спира да съществува. Когато унищожиш паметник, този период не съществува, защото не виждаш паметника. Това е инфантилен начин на мислене. Дори в момента тече дискусия. Няколко седмици преди премиерата на филма в България, ще има местни избори. В момента има един кандидат, чиято платформа гласи „Искам да унищожа паметника“ и това е. Не платформа за подобряване на живота на хората, не за вдигане на заплати, за подобряване на ситуацията по улиците. Да унищожи паметника. Това е магически начин на мислене: че с нещо като това ще решиш проблемите. Но ние сме много щастливи за наличието на тази дискусия, защото ще помогне на филма“.

Източник и снимка: ploshtadslaveikov

автор: СЛАВА

Етикети:
Добави в: Svejo.net svejo.net Facebook facebook.com

Един от обвинителите на Кевин Спейси...

Делото на Кевин Спейси за сексуално посегателство се...

Мадона искала дете от Денис Родман

Мадона искала да има дете от Денис Родман. Това разкри...

Няма коментари към тази новина !